Virginia Notes
Virginia Notes
VIRGINIA NOTES create soul awakening objects. VIRGINIA NOTES is a brand created by Virginia Zaharieva 2017. NOTES mean: important message, musical tone, voice intonation, fragrance, to note (verb) – to notice or pay attention to something important; to reflect; to record, to show, to point out, to stress, etc. All hose meanings reflects VIRGINIA NOTES motions.

1274 S

ноември 18, 2017

IMPACT

Дете, баща и майка влизат във видеотека. Детето събаря пакет с пуканки на земята. Служителката във видеотеката го пробива с поглед. То вади пистолет и я отстрелва в упор. Майката излиза до семейния автомобил и се връща с наелонови чували и брадвичка. Разфасова служителката и я тъпче в чувалите. Бащата трепери, чисти следите и отмъква няколко драми, докато напускат видеотеката с чувалите на гръб. Много лош филм нали. ЛОШ. Измислих го. Само проверявам твърдението, че лошите били също двигател на прогреса. Но ако това е сюжет за канибалски пост ядрен период на човечеството? Ще кажете какви видеотеки тогава.

Или вчера по телевизията: дават филм, в който американски войници душат из Северна Корея около осъществяването на атомна бомба – абсолютно в нарушение на суверенитета на страната, открива ги малко дете – те се колебаят дали да го застрелят, защото ги е видяло и ще изложи мисията на провал, следствие това колебание, детето се измъква – загиват стотици хора, включително и колебаещите се. Питам се, както си седя на дивана, какво бих направила на тяхно място – на война като на война нали така – отсича нещо в мен и взимам своето решение – отстрелвам детето, ако това ще спаси света. От дивана.

Но дали такива сюжети водят до истината? Отказвам да ги гледам. Ако изобщо попадна в такава ситуация ще решавам на място.

Не гледам също филмите на Ларс Фон Трир. Безсмислено жестоки и деструктивни. Предлагам обяснение как се получават те: Режисьорът има проблем, с който се е идентифицирал и се страхува да го преработи насаме. Вместо това намира пари, събира екип и прави от проблема си творба, в която няма дистанция от проблема. Така зрителят е поставен в позицията на жерва, към която режисьорът и творбата му летят като бомба. Не обичам изкуство, което чисти създателя си за моя сметка. Да ме използват за гъска, с която да се бърше олайнявения създател. Благодаря. Въпреки че някои дотолкова пребивават в лъжа, че го предпочитат така – мазохистично и на драго сърце отиват на кино да ги потресат. След филмите на Трир съм болна, карам се с всички мъже, които ми се изпречат, карам бясно нанякъде и се оказвам в Търговище. Отваря травми този човек, но тук по нашите географски ширини достатъчно съм У ФИЛМ. Разполагам наяве със всички жанрове: трилъри – правни, лични, междусъседски; екшъни, научна фантастика, драми и политически фарсове. Затова нямам нужда да ме дотравмират и като ида на кино.

Искам да съм бюргер. Искам секса и града. Искам също секса и природата. Искам да ида и да гледам това, което липсва наоколо /въпреки усилията на доста хора в тази страна/: Искам лукс, богатство, красиви градове, добре осветени къщи, искам цветове, дизайн, хора с одухотворени лица. Поне на филм. Също достойни люде със самочувствие, които си пазят територията и не нарушават пространството на другите, които творят и обменят таланта си със света, знаят си цената и я получават.

Всеки път като се сдухам се засилвам с «One Giant Leap» – документалнен филм на Дънкан Бриджман и Джейми Като, който задава въпроси за живота, смъртта, вдъхновението, маската, Бога, секса, времето, парите – чрез кратки интервюта с Курт Вонегът, Денис Хопър, Брайън Ено, режисьори и духовни учители – хора, на които им пука за земята, човечеството и всичко това втечнено от жестока музика – симплита, върху които импровизират професионалисти и обикновени хора от цял свят. Този филм лекува.

Влияят ми филмите: «Огледалото» на Андрей Тарковски, Фани и Александър на Ингмар Бергман, «Дим» на Уейн Уанг, «Шоколад»на Леси Халстрьом, «Жега» и «Маями Вайс» на Майкъл Ман, «Мис Слънчице» на Джонатън Дейтън и Валерия Ферайс, «Страсти Христови» на Мел Гибсън, «Пролет лято есен зима…» на Ким Ки Дук, «An eduсation» – преведен на последния филм фест като «Съзряване» на Лоун Шерфиг, «Една добра година» на Ридли Скот. Вкусът през различните периоди на живота се променя. Преди гледах филми, които третираха социалната смелост, филофската тема за доброто и злото, после минах на драми и сега съм на музикални, на комедии и на приказки.

«Огледалото» на Тарковски ми въздейства с единството между поезия, интонация и образ. Да вземем гениалната сцена, в която Маргарита Терехова наблюдава лумналата си плевня. Тя е облечена в бяла семпла рокля, русата й коса е събрана в небрежен кок. Приседнала е на ръба на кладенеца в двора и пуши. Лицето й е огледало, върху което огънят хвърля медни отблясъци. Мъжът го няма. Войната го е взела. Тичат деца с остригани глави, хора безпомощни с някакви ведра. Жената е неподвижна, присъстваща и разтворена. Мъжкото тук е гласът рецитиращ стихове, огъня и силния вятър, който огъва тъмните дървета зад гърба й. Чиста еротика. Гледала съм тази сцена десетки пъти. Така е и със сцената от «Маями Вайс», в която Колин Фарел отмъква врага си – загадъчната китайка, със свръхмощна моторница към Хавана. Неизказаност, риск, музика, привличане между мъж и жена, огромно тропическо небе, изкрящ океан – това са правилата на любовта. Майкъл Ман създава силни мъжки образи, но винаги им противопоставя ярки женски образи. Вижте жените до Вал Килмър и Робърт Де Ниро във «Жега». Конфликтът е само привиден, защото мъжкото и женското, минусът и плюсът, разграниченията дух и материя, добро и зло – тези двойки протипоположности са във взаимозависимост. Балансът е това, което прави от филмите на Майкъл Ман не просто екшъни и определя невероятния им мащаб, дълбочина и влияние.

Във «Фани и Александър» Бергман се занимава с удоволствието от живота, с изобилието и любовта, които рязко контрастират със сивотата на битието, в дома на пастора доминиран от идеи, лудост, лишения и смърт. Обичам този филм триумф на цветното над черно-бялото живеене.

Ако ми дадат магическа пръчица се вмъквам във филма «Една добра година» на Ридли Скот: Имам нужда. На фона на пищен френски прованс намахания герой на Ръсел Кроул е пометен от уханието на Марион Кутияр, от аромата на виното произвеждано от собствените му лозя и загадките, които извират от детството му с чичото епикуреец.

Какво прави «Страсти Христови» в този списък тогава? Защото Спасителят се е жертвал за нашия well being? Защото е задал висока летва в разбирането за любовта – да се пожертваш? Не. Това са по – скоро причините, които ми отварят сериозни несъгласия с християнството. Отказвам да измервам любовта само по скалата на саможертвата и страданието. Както и да приема тези два пътя като единствени за извисяването на духа. Гледах необикновено жестокия бой, върху обикновеното тяло на нашия Бог. Гледах как бият, унижават и убиват Божия син, за да се опростят греховете на човечеството. Гледах как Му отпарят кожата, как треперят ръцете Му от болката с широко отворени очи – Защо? Мел Гибсън предвидливо ме беше поставил да виждам от страната на майката, любимата му и неговия ученик/ тук съм субективна/ и щом те могат да гледат това, трябва и аз да мога. Да, гледах тази сцена и се запътих към Будизма, където всеки търпи последствията на собствените си грехове. Говорим за влияние.

И ето как се озоваваме «Пролет, лято, есен, зима…» – историята за един монах, който отглежда едно дете в будистки манастир в средата на едно езеро – на корейския режисьор Ким Ки Дук – един от шедьоврите на съвременното азиатско кино, може би най-дзен филма, който съм гледала. Защото няма много думи, има правене, има ясно изследване на празнотата, на принципа за причината и следствието, за надмогването му чрез простота, дисциплина и себеосъзнаване, в динамиката на промяната – кръговрата на сезоните, възрастите и преражданията. Духовното израстване не е много разтърстващ сюжет. Трудно се прави кино от това. Точно с това предизвикателство се справя Ким Ки Дук. Обичам филми, в които изгубеният герой се намира, в които се почва нещо отначало, в които се напуска зоната на комфорта и се събужда невинността на начинаещия – все пътища за постигане на себе си.

«Мис Слънчице»!!! – оставих си този филм за десерт.

Семейството, в което расте мис Слънчице предизвиква гадене. С напредването на филма, развитието на всеки отделен персонаж дава надежда, че можем да живеем заедно и да се стремим към по-добър свят. Тук сюжета е заложил на пътуването – класическото предизвикателство към търсещия – или както гласи една поговорка – «доброто пътуване е по-добро от пристигането». Иначе се превръщаме в някакви идиоти, които ужасно бързо пристигат от точка в точка в един свят без съдържание. Разтърсен от критични ситуации, влачен с раздрънкания семеен бус, зрителят съпреживява движението и пътя сами по себе си като цел. Главната героиня Олив Хувър за мен е бъдещето на човечеството. Олив Хувър, храбрата й майка, бащата неудачник, и в същото време толкова смел, чичото педераст, който трансформира депресията си в приемане, братът далтонист, бунтар и мечтател, дядото ветеран от Виетнам, който понася Америка само с хероин и успява да й се изплези посмъртно чрез стриптийза на 5 годишната си внучка – всички тези герои ми дават надежда за изтрещялото съвременно човечество. Обичам това семейство – то ме опринадлежава към световното семейство заселено на планетата Земя. Крещим с хероиновия дядо «FUCK THEM. FUCK THEM ALL. NOT ONLY ONE! ALL OF THEM».

Mис слънчице и героинята от филма «An education» със смелостта си и доверието в битието, са моите хора. Карат ме да се чувствам подкрепена и с право на избор. В азиатската Пролет през Буда, разбирам по-добре Христос, пия лют Шоколад по стара индианска рецепта, пафкам дебели бавни пури с Харви Кайтел, защото приятелството е бавно и се радвам на образа си в Огледалото.

Мисията на киното е да разказва истории, които осветяват забравени или потиснати наши аспекти и така да будят полуделия ни свят. Търся да гледам филми, които рушат норми, лекуват възлите, които стоят между хората и тяхната спонтанност и така ме разширяват в тяло и дух. Познавам ги по това, че след тях ми се живее. Ама много.

Сп. MAX, 2011