320 S
Книгите на Виргиния Захариева
Етюди за една ръка
Искаме Другият да ни съдържа.
С любовта си да ни предпазва от жестокостта на собственото ни предателство.
Книга за привързването, от-привързването и след това.
Да подредим брега любима
Ти мидите
Аз камъните
Недей потъва в тюркоаза
Ела да
Подредим
Вълните
Вятъра
Морето
Толкова разхвърляно
Любима
Не може всичките зелени
Така да се объркват
Не може
Скъпа моя
Ела да подредим
ПЪРВО
Се събужда
Разрушителят
После
Ангелът
Докато
В кухнята
Пече филии
Господ
И вари
Кафе
Заедно сме
Мъртва птица
Пускам ни на
свобода
ЖЕНАТА се възстановява
Възстановява се напълно
ЖЕНАТА Е ПРИРОДА
Завърта се във себе си
Ненаранима
Лицето й хвани със две ръце
И гледай я
И дишай Нея
Сутрин
Жената се възстановява
Възстановима е напълно
Излезе четвъртото издание на романа „9 зайци“ на Виргиния Захариева с логото на издателство „Изток-Запад“.
Книгата вече може да бъде намерена по книжарниците и поръчана на https://iztok-zapad.eu/9-zaytsi
Това е ново, допълнено издание, направено по американската редакция на книгата, издадена от Black balloon /2014/, в което са разработени по-пълно мъжките образи.
„9 зайци“ пак са бременни – те се продават заедно с малка книжка с рецепти, за да можете, ако ви се готви, да си я сложите отделно на рафта с готварските книги.
За тези, които предпочитат да слушат истории вече съществува и в аудио вариант на 9 зайци, в storytel, прочетен от самата авторка.
„9 зайци“ е хибриден роман: в него има елементи на дневник, мемоар, поезия и публицистика.
Това е текст за отстояването на собствените избори. Книга за живота като удоволствие и будност. Текст за падането и ставането. Пътешествие от тъгата към радостта. Книга за преодоляването на разни кризи: постразводна, творческа и криза на идентичността.
Романът „9 зайци“ е преведен на английски и е включен в списъка на значими книги от American Library Association’s Notable Books Council.
Номинирана за литературните награди Хеликон и Едуард Вик
Най-продаваната българска книга за 2008 година
Печели конкурс за превод на Фондация Елизабет Костова и2012 година излиза в Англия (Isrtos Books), преведена от Анжела Родел
“9 зайци” е първият роман, написан от българска писателка, който е преведен и издаден в Америка (Black Balloon 2014)
Книгата е включена в списъка на Значими книги от American Library Association’s Notable Books Council
Анжела Родел е посланник на съвременната българска литература в англоезичния свят. Тя е носителка на редица награди за превод. Родена е в Америка и е завършила езикознание в Йейл и в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. В момента живее в България.
Книгата «9 зайци» разказва за едно момиченце на 6 и за една жена на 46 години.
Манда, расте в сърцето на социализма, през 60-те години с тираничната си баба.
Във втората част – 40 години по-късно, същото дете е вече жена, която живее в годините на демокрацията. «9 – зайци» е книга за Пътя и ферментацията, на която ни подлага живота. Постепенно за Манда от втората част светът се превръща в Божествена готварница, където смесва персонажи, места, продукти и ситуации. Това е текст за отстояването на собствените избори. Книга за живота като удоволствие и будност.
Романът “Девет зайци” е суров, смешен и магичен разказ за детството. Чрез приключения и horror истории, читателят съпреживява сложния път на детето, устремено към познаване на света. Манда оцелява в неравна битка с баба си, която пък води явни и прикрити войни с живота, с вечно отсъстващия дядо, с последните им деца и с майсторите, които довършват семейната къща на брега на Черно море.
Във втората част – 40 години по-късно, виждаме Манда, която вече живее в годините на демокрацията и се тресе в криза на идентичността. Манда е глътнала тираничната си баба и се е превърнала в такава към себе си. Всяко разкъртване на матрицата от детството, освобождава място за спонтанност, творене и обичане. Скоковете из географията: Париж, Осака, София, затънтени села, остров Доминика, Лисабон, Москва, Петербург и Виена – са само повод за вътрешни пътешествия. Както и в първата част трагичното и смеха, красотата и грозното си съжителстват естествено. Те съпътстват опитите на Манда да се справи с модерното живеене и със своите апетити. Повечето от историите във втората част разкриват героинята в различни емоционални състояния и архетипни процеси като страх, срам, предменструален синдром, развод, сватба, прошка, остаряване, смърт и накрая любов и творчество като спасение. Ако първата част е издържана в класически наратив в минало време, то втората част държи пулса на забързаното сегашно време. Девет зайци е хибриден роман: в нея има елементи на дневник, мемоар, поезия и публицистика.
«9 зайци» е бременна книга – в нея има друга малка книжка, в която са всички готварски рецепти (29) от текста, в случай, че искате да ги имате под ръка в кухнята си. В самия текст рецептите са сетивни указания за конкретно правене – някаква форма на правене, която успокоява и храни, както текста така и изгладнелия читател.
„Достатъчно е да си верен на посланието, което имаш към света“
Интервю на Ясен Василев и Наталия Николаева с Виргиния Захариева
9 зайци“ е нещо като „дневник“, написан от съвременна, образована, еманципирана градска, пътуваща, българска жена на средна възраст. Това е щастлива книга за щастлив личен живот. – Дубравка Угрешич
„9 зайци“ e сред най-важните български книги, появили се през последните две десетилетия… Страници за детството сред най-мощните, написани някога на български език. – Димитър Камбуров, в-к „Култура“
И наистина, нужна е извънредна дарба, за да бъдеш едновременно гаменка, цапната в устата и фанатичен естет, да си джаста-праста и фатално женствена, да се мериш нонстоп нахакано със света и да се замерваш самоубийствено с него… В „9 зайци“ има много страх, гняв, смях, секс и преди всичко много жива и свободна литература. – Марин Бодаков, в-к „Култура“
Има много необичайни и незабравими моменти в книгата, усещане за абсурд, истинско остроумие и чувство за хумор. Захариева има какво да ни каже и владее езиковите средства, за да развие своята история по интелигентен, дори изкусителен начин. Това също е феминистка книга, която показва провала на много мъже да се обвържат истински със съпругата и семейството си. Със сигурност обаче не е книга на мъжемразка, а на истински състрадателен човек. – Томас Хюбнер
“Извънредно плътна, цветна, ароматна, вкусна книга…Със сигурност “9 зайци” е една от най-забележителните книги писани на български в последните години”. Ангел Игов в. Култура
“«9 зайци» на Виргиния Захариева е сред най-важните български книги, появили се през последните две десетилетия… Страници за детството сред най-мощните, написани някога на български език. Без да копае гроб на литературата ни, талантливата, търсеща и хиперактивна книга на Виргиния Захариева оповестява несъстоятелността на чистия литературен проект, докато посочва пътя за изход, който – без да минава задължително встрани от литературното гробище – е спасяването поединично на всеки, който има енергията, волята, оптимизма и наивността да повярва, че спасение на този все по-голям свят има, и то дебне отвсякъде”. Димитър Камбуров в. Култура
Текст: Димитър Камбуров, в. Култура
“Страници за детството сред най-мощните, написани някога на български език. Без да копае гроб на литературата ни, талантливата, търсеща и хиперактивна книга на Виргиния Захариева оповестява несъстоятелността на чистия литературен проект, докато посочва пътя за изход, който – без да минава задължително встрани от литературното гробище – е спасяването поединично на всеки, който има енергията, волята, оптимизма и наивността да повярва, че спасение на този все по-голям свят има, и то дебне отвсякъде.”
прочети повечеКнедли, медли, чер хайвер и чесън
За 9 зайци на Виргиния Захариева
Не се знае от кой заек ще поникне трънка, щом са девет и това няма значение. пословица от остров Доминика
Отдавна и отдалече си личеше, че нещо се пече около Вержи, че тя готви цяла книга проза, завъртяна около готварски рецепти. Пилотните проби на открито с чай и тост обещаваха дневников миш-маш по женски – изповедно ламентацио, разколебано между суета и ирония. Вкусно!
Вече месеци «9 зайци» настървено се разграбва, чупи рекорди по интерес към съвременно българско заглавие, правят й се допечатки при респектиращ начален тираж… С една дума, книгата се харчи като топъл хляб; или по-скоро като банани по нявгашна Коледа, защото нито е делнична, нито е евтина. Вярно, че авторката удостои с неустоимо присъствие бая на брой медии. А и тя не е нито нова, нито забравена публична фигура: без ефирът да прелива от нея, тя поддържа едно премерено присъствие, разполагащо я някъде между психотерапевтичната експертност, интелектуалната универсалност, масмедиалния сексапил и метро-лайфстайл грижата за себе си. И все пак, успехът на книгата е впечатляващ. Тя не само се продава, нейни читатели изоставят пасивната наслада и пожелават да правят неща с нея и авторката: телевизии я зоват да им завежда женското, актриси репетират монолози на менопаузата, фолк-диви възжелават рок-опери…Толкова повече този и висок, и масов успех изисква обяснение, особено ако вещае тенденция.
«9 зайци» на Виргиния Захариева е сред най-важните български книги, появили се през последните две десетилетия. Важността й произтича от ритуалния жест, който извършва, от вътрешната метаморфоза, на която се подлага; едно преображение – резултат на дързък и значещ отказ.
Книгата се състои от две твърде различни по обем, обект и направа части. В първата авторката през неизбежната фикционалност на спомена разказва ключови епизоди от своето ранно и ранимо детство. Всъщност всички истории се основават на устойчив наративен мотив – невинна пакост-бабина жестокост-мамино безсилие-утеха в метоха – и имат същия ключ: този към едно пост-дебеляновско провинциално детство, в което стъменият взор има отчетлива причина – бабата, която сее мъка и зло поради волята си да бъде добра жена – мъченица и комунистка. Писане за детството без умиление и милост не е нещо ново по света, но не и у нас. С едно изключение. Написаното от Захариева откънтява като равностойното женско съответствие на «Преди да се родя и след това» на Ивайло Петров с решимостта си да развенчае «вълшебната страна на детството», родово-семейната фолклорно-славейковска идилия, онова носталгично нявга, дето буди сладостни влаги. Както и при Петров, и тук има дози смях и обич, нежност и милост. Повече са обаче свидетелствата за наказания и изтезания, за боляща и деформирана телесност. И добро, и зло са донякъде неутрализирани от плътността на един свят, по-скоро природен, отколкото културен, в чиято пъстра, креслива, ароматна и щърба осезаемост се вписва безостатъчно малката Манда.
Впрочем, аналогиите с Ивайло Петров могат да продължат и през техниките. Ключовият трик и тук е в смесването на гласовете и езиците на героинята и разказвачката, които стоят зад едно и също, разделено от десетилетия, аз. Тази техника, която едновременно оголва проблематичността на аз-а, докато го прогласява, тук е допълнена от похват, който също беше запазена марка на шедьовъра на Петров: оплитането на стилизиран фолклорно-възрожденски език на селото и миналото с един преекспониран медийно-бюрократичен език на градската модерност. Това, което постига в своята първа част Захариева, е щърбата и ръбеста красота на свят на преживявания и усещания без сантимент и самосъжаление. Страници за детството сред най-мощните, написани някога на български език.
Ала те се оказват 77 страница, когато разказът в минало време бива изневиделица прекъснат, за да отстъпи пред твърде различно писане, фокусирано върху търсената актуалност на едно раздуто настояще, белязано от самосъвпадащ или постановяващ се като Аз субект. За целта втората част е издържана в често мъчително сегашно време, което уж да набави осезаемост на събития, вече поразени от амнезия. Първоличната презентност симулира дневник, който не крие, че също е мемоар. Все пак претупаното бягство от първата част търси спасение по бреговете на едно заявено като настояще минало, което позволява по-прикрито доизмисляне. Оттам и мнимата надеждност на един аз, който по-лесно минава за същия – при все несмета от настроения, места и опити – тъй като се шири върху разтегателната хартия на едно постановено граматически «настояще». Свързаността между двете части е дотам проблематична, че се превръща в спояваща енигма: читателят не спира да се пита какво, по дяволите, ги свързва. Догадката, че втората част представя – и представлява – разгърната терапия върху травмите от първата, е уловка, действително подхвърлена на читателя; според нея повествователката от втората част дотам лесно се поддава на всякакви личби и лечения, тъй като детството на тази родна Ерендира е поразено от нейната зла баба – недолюбена любителка на Толстой и на нездравата му любов към изкуплението чрез страдание. Подхвърлена му е обаче, за да бъде изпитан откъм читателска състоятелност, каквато да му бъде отказана, ако посмее да не отхвърли толкова плитка сплитка.
Кратката първа част стои като свидетелство за това какво авторката би могла да постигне в полето на прозата; какъв Bildungs роман за неволите на детството и съзряването би написала, да би желала. Рядко в литературата ни такава манифестация на майсторство и сила е имала за цел жестовото им отхвърляне, отмятането от суетата на писателството. Автентичната връзка между частите, оказва се, е в демонстративния отказ от дискурс, познат най-общо под термина «литература», в полза на друг тип писане, чиято цел и смисъл са по-скоро в истината, отколкото в красотата; но истината не като обобщение, общовалидност и абстракция, а като конкретика, сингуларност и парадоксална поради споделимостта си неповторимост. Така, докато в първата част литературата е хоризонт и цел, във втората литературността е надмогната, като похватите й са рефункционализирани в полза на един личен документ, на едно пределно интимно свидетелство. Това, че литературата е отменена чрез впрягане, е важно: колкото и различни и неясно свързани да са частите, те продължават да удържат и стилова, и формална цялост. Това се случва, първо, благодарение на общия фигуративен свод, спояващ една свръхосезателна метафорика, отказваща да дели душа от тяло, с една хъшлашка нахакана псевдоустност с ясен корен в цапнатата уста на новата журналистика и в метросексуалния юпи-дискурс на лайф-стайл списанията; второ, по силата на ключовия структурен белег – регулярната поява, обоснована по-скоро метонимично, отколкото метафорично, на готварски рецепти. Ала колкото и осезаеми да са стиловите белези и позоваванията, които поставят повествованието в плен на една самовзряна и обгрижена женственост, книгата отправя посланието си по-скоро през вътрешния си разрив, отколкото през оцелостеността си; по-скоро през жестовата смяна на приоритетите, отколкото през удържаното единство. Нещо повече: ретроспективно втората част «пренаписва» първата и това става най-вече чрез преосмисленото място на рецептите там и в цялата книга – този странен механизъм, чийто отчуждаващ ефект отказва съчувствени припознавания.
Каква е функцията на въпросните рецепти всъщност, не е лесно да се каже. От една страна, това литературата да прелива в готварска книга е като че ли едно от общите места на актуалния литературен пейзаж, поне от «Супата на Кафка» на Марк Крик, «Дългът към удоволствието» на Джон Ланчестър и от книгата с рецепти от предреволюционна Русия на Татяна Толстая; културната атропология на кухнята, както е известно, отдавна е на път да измести кабинетната литературна теория. От друга, рецептурникът е надежден начин за Захариева да събира ведно онова, което традицията и предразсъдъкът от векове разделят, за да различат: душа от тяло, мисъл от усет.
И все пак ролята на рецептите в тази книга има отношение към същинското й намерение: самосъзнателното абдикиране от литературата. Книгата е сред най-дръзките експерименти в съвременната ни книжовност, тъй като предприема невероятна контракафкианска метаморфоза: цялата литературна самодостатъчност от първата част с ясна Bildungs-роман схема извършва ритуално сепуко, като полага съчките на литературната си мощ и вещина под кладата на една свещена простота – тази на склонно към самоподпалване феникс-его, което чрез свидетелството си възкръсва. Свикнали сме да мислим и говорим за всеядността на литературата, особено за канибалската ненаситност на романа, способен да погълне и преосмисли за целите си всякакви нелитературни откъслеци, дискурси и жанрове. Тук сме свидетели на обратния ход: Виргиния Захариева не просто омесва поезия и рецепти, висока метафорика и нахакана безпардонност, психологически финес и фешън фукни, набито око и поп ангро, инвентивност и стереотип; съкровеното й желание е да подчини високия романтически ред от знания и умения на актуалните авторитети на поп-културата и жълтеещата журналистика на ню-ейдж списания и спасения.
Чрез резкия си завой книгата заявява, че повече не се интересува от литература, още по-малко от Литературата. Всъщност в този случай книгата няма собствена воля: от литература не се интересува авторката. А от какво се интересува тя? По протежение на цялата книга една безкомпромисна аз-ова първоличност споделя волята си за писане, желанието, нуждата и принудата да пише. Само че в това писане няма каквато и да е цел в себе си, няма самоцелност и самодостатъчност. Ако и да подсигурява «поетическо» четене чрез безотказната си метафорична машина, която като кръвоносна система свързва и снабдява с кислород органите на текста, Захариева сякаш я задвижва с механично нехайство. На авторката й пука най-вече за собственият й аз с всичките му свръх-, под- и не- вариации. В последна сметка, всичко в тази книга има цел и смисъл в себеизразяването на един едновременно сложен и повърхностен, противоречив и все пак скъден «аз», сред чиито достойнства е отказът му от претенции за дълбини и двойни дъна, вменени на литературата поне от Ренесанса насам. Аз-ът, който Виргиния Захариева изповядва, изглежда понякога суетен и самомнителен, друг път е объркан и безпомощен, в трети случаи – целеустремен в решимостта си да търси нови форми на себепонасяне, грижа за себе си и самооблащение. Този трети аз е оптимистичното послание на книгата; той пропагандира отказ от мързел и срам пред всекидневното ни нещастие, лошо самочувствие, кризи, комплекси, страхове и пр. несправяния с мизерията на съществуването, като насърчава едно едновременно рационално и страстно усвояването на всевъзможни техники на самоусъвършенстване и самопостигане – от психоанализата и психотерапията по линията Райх-Бернаскони през духовни практики, като будизъм, йога, аюрведа и динамична медитация, до тай дзи суон, фън шуй и калиграфия, без да се брои алкохолът, ганджата, сексът, любовта, руската баня и готвенето; готвенето, на което е отредено да бъде структурната матрица на този текст, доколкото меандрите на аз-а намират израз, утеха и разтуха в рецептите за всякакви ястия, неизбежно вербувани и повержени, преди да бъдат поверени на читателя.
Книгата на Виргиния Захариева не желае да бъде взета за добре подредена и украсена измислица, чиито светове се самооблащават, че са «като-че-ли». Книгата иска да се случи като истина за създателката си. Не като истина-та на назоваващото и дефиниращото слово, а като нечленувана истина, като истина без член и дори без членове, чието пластично разгръщане да оставя впечатлението за процесуалност и сингуларност; за събитийност, чийто субект полага сили да остане верен на своята истина, вътре в състава на собственото си събитие. Разбира се, книгата оставя впечатлението за перманентна паника, за налудна екстатика в прибягването до все нови и нови средства за самосправяне, себенадмогване и самолечение. В същото време нейният аз познава прелъстителността на тоталността: било от склонността си да изпада в безогледност и непукизъм в моментите на несигурност и слабост; било от натрапчивата си неспособност да разказва истории, в които да се случва нещо между хората извън безсънния им автопаноптикум; било във вкуса му към чесъна и лютите чушки. От тази перспектива става ясно защо ключовата функция на всички осъразмеряващи и оцелостяващи техники тук е да се провалят. Целостта на творбата би заплашила с приключеност и предрешеност един аз, който при все изкушенията на умори, отегчения, изолации и крипто-негативност, не спира да се преживява като отворена безокончателност. Неговата принадлежност към съвременността се доказва колкото от увереността, че самият той представлява торба с проблеми, толкова и от несмиримостта си с тях, от страстната готовност да се грижи за себе си до лудост и смърт – от западните психотерапии до източните магико-изцелителни практики, намерили прием във вече проточващия се New Age на един надвил на масрафа си Запад. Всичко това го прави един по-скоро женски аз.
Какво тогава казва книга, дето се е отметнала от литературата, докато я впряга, за да печели доверие и да внуши автентика? Книгата е посредник на едно-единствено човешко същество. Всички останали около него са герои и функции на собствената му несводимост до герой и функция. Захариева постановява абсолютния авторитет и свръхприсъствие на повествователката си, без обаче да й позволи да се превърне в обобщение и норма. Да не позволи на повествователката си да изпусне властта, т.е. да изпадне в типизация, е сред най-тънките постижения на книгата. Оттук и жестовият й отказ да предлага обобщения и универсални послания със средствата на символността и алегоризма.
Такъв отказ от претенция за общовалидност е и сила, и слабост на книгата. Сила, защото по този начин Захариева отказва да играе играта на литературата, автоматично продуцираща поучителност и наставничество по силата на неизбежния си универсалистки рефлекс. Сила също и поради отхвърлянето на също толкова характерната нейна безотговорност спрямо собствената й универсалистка претенция, поради въздържането от лековатата й готовност да каже «каквото и да е», довело до помръкването на авторитета й днес. Слабост, защото, вместо да конструира литературен свят, който да е споделим с читателите, книгата се зазижда в свят на пределен солипсизъм, на абсолютна несъпричастност поради екстремната автообсесия и радикална ексхибиция, блокираща подстъпите към съпреживяването. Нормално е например читателят да се стъписа пред звездоманията на героинята. Но тази поп-претенция се оказва симулация: героинята на Захариева защитава правото си на важност именно по силата на факта, че не я бива за митологема, алегория или ролеви модел; тя заявява, че човешката единичност е достатъчна за книга отвъд хищната хидра на литературата. В това е дързостта, утехата и оптимизмът й. В същото време свеждането на всички герои до стъклена менажерия, до кукли и мечета – в това има нещо от арогантността на финансовите акули, изпълнителните директори и преуспелите психоаналитици.
Какво все пак означава това авторът да заяви правото си да е по-важен от своята книга? Какъв е подтекстът и посланието на подобен акт. Нарцисизъм и самонаслада са очевидните отговори. Но има и друго: на Захариева й е важно писането, но и то вече не е само, а влиза в системата на грижата за себе си редом с други мерки и техники. Виргиния ни казва: няма панацея за справяне с живота и писането също не е пенкилер; обаче търсенето, смяната на практиките, неуморността в работата по себе си са онова, което има смисъл, което си струва или поне е забавно. Книгата ми не е по-важна от сеансите ми, от стихотворенията ми или от манджите ми, тя е сред тях чрез тях самите. Аз съм се примирила, добре е и цялата ни литература да се смири с това положение, след като за никого, включително и за самите писатели, литературата не замества и не измества другите им интуиции за свят, събитие, ценност и смисъл.
Тогава кои са вътрешната форма и интенционалният хоризонт на тази книга? Следва да ги потърсим в един откровено нехудожествен вид книжнина. Тази New Age книжнина заля пазара ни с пришествието на демокрацията и отдавна е сред бестселърите, предвид отколе завишаваните акции на фикция и лирика. Става дума за наръчниците по автотренинг, медитация, самолечение и преуспяване. Те по правило разказват личната история на автора си като пример за самосправяне и самоусъвършенстване. Ала важното на този пример е, че е неподражаем. В този умишлено безпорядъчен жанров микс, който е по-скоро ню-ейдж нон-фикшън, отколкото полидискурсивен постмодерн, мемоарът, дневникът, автобиографията, пътеписът, политическият памфлет, социалната критика, културната аналитика, арт-ревюто са впрегнати в ултимативната цел на книгата: да подчинят литературните техники и умения на нелитературната мисия на своеобразен женски наръчник по справянето с модерното живеене. Наръчникът обаче не бива да се бърка с готварска книга: той всъщност предлага не рецепти за справяне, а уникален и неповторим опит, чиято ценност е в несподелимостта и неприложимостта. Наръчникът по този начин всъщност изненадващо внушава единичната важност на отделния човек, потенциалната уникалност на неговия път за себепостигане, справяне и евентуално успех. Примерът не казва «следвай ме!», а «стани сам пример!».
Този ход до голяма степен повтаря жизнения избор на самата авторка: журналистката Виргиния Захариева, която в средата на 90-те се беше превърнала в една от най-важните поетеси на прехода с книгите си «Кокошката с зашитото око» и «Кадрил късно следобед», докато списваше първото хайтек джендър списание у нас, PS, впоследствие стана действащ психотерапевт с престиж и клиентела. Сега «9 зайци» на пръв поглед изглежда като шумното завръщане на писателката към литературата. Същинското внушение обаче е за обратното – за важен като симптоматика, тенденция, а и предупреждение контралитературен проект, вдъхновен от една ню-ейдж идеология на личното добруване.
Тази книга, която в отделни свои страници е възхитителна с метафоричния си шемет и несмет, а в други – отблъскваща с клиширано идеологизираната си пред-разсъдъчност, в последна сметка се превръща в образец за етапа и състоянието на българската литература от новото хилядолетие. Без да копае гроб на литературата ни, талантливата, търсеща и хиперактивна книга на Виргиния Захариева оповестява несъстоятелността на чистия литературен проект, докато посочва пътя за изход, който – без да минава задължително встрани от литературното гробище – е спасяването поединично на всеки, който има енергията, волята, оптимизма и наивността да повярва, че спасение на този все по-голям свят има, и то дебне отвсякъде.
Димитър Камбуров
Култура – Брой 34 (2517), 10 октомври 2008
Текст: Силвия Чолева
“Ако вече по тревата наоколо подскача заек, веднага тръгнете като Алиса след него. В дупката му ще се запознаете с Вержи – авторка на книги с поезия, психоаналитичка, журналистка, сърфистка, кокетка, изкусителка, пътешественичка, танцьорка, художничка, женка и мъжкарана, готвачка и пърформърка, зайка и байка… И този път без печат “Само за жени”.прочети повече
Преброяването на зайците (диви и питомни) може да започне този сезон с книгата на Виргиния Захариева. В нея на пръв поглед се прескачат или хрупат трева, а от време на време правят любов “9 зайци”. Всъщност са значително повече, и колкото си поискате – както може да се разможи една заешка колония с пухкава козина и дълги уши. Които си мислят за заешките ушички на “Плейбой” също имат основание, особено в едно от парчетата на пъзъла, които съставят книгата.
Облечената в корсет и жартиери гола героиня на високи токове се озовава по силата на течението без ключ пред заключената врата на собствения си апартамент, в който мъжът й вместо да бъде изненадан от еротичния театър, сладко спи. Виргиния я бива в подобни абсурдни ситуации, но тук е успяла да надмине себе си – абсурдът подава уши отвсякъде. Историите в книгата започват с диво и малко мрачно детство, белязано със самотата на едно момиченце и много бой от изнервената баба. След това прескачаме направо в зрелостта – там женската идентичност и желанието да се натрупат повече роли в репертоара се превръща в проблем, трудно разрешим без помощта на психоанализата, далечните пътувания, дзен практиките и шантавите изпълнения. От време на време въздухът в зайчарника се проветрява – ту с някоя изпушена ганджа, ту с потрепване на звънци над любовния креват, ту със стихотворение, ту с рецепта, ту с калиграфска рисунка с туш. Внимателно пъхнатата в корицата (художник Яна Левиева) малка готварска книжка с 29 рецепти, е чудесен подарък за стигналите докрая в изпълненото с приключения пътешествие. Ако вече по тревата наоколо подскача заек, веднага тръгнете като Алиса след него. В дупката му ще се запознаете с Вержи – авторка на книги с поезия, психоаналитичка, журналистка, сърфистка, кокетка, изкусителка, пътешественичка, танцьорка, художничка, женка и мъжкарана, готвачка и пърформърка, зайка и байка… И този път без печат “Само за жени”.
Текст: Ангел Игов, в. Култура
“Извънредно плътна, цветна, ароматна, вкусна книга…Със сигурност “9 зайци” е една от най-забележителните книги писани на български в последните години.”прочети повече
“Другото събитие е една от най-приятните ми изненади в последно време. „9 зайци” на Виргиния Захариева – която задълго се беше „скрила” – е извънредно плътна, цветна, ароматна, вкусна книга. Излишно е да казвам, че е и много женска. Трудно е да се определи жанрът й. Всички разказани истории вътре произлизат от живота на авторката, но все пак това не е автобиография – всъщност Виргиния Захариева сигурно би отрекла изобщо жанра на автобиографията като някакъв патриархален, автомитологизиращ проект. Това тук е просто животът на едно 6-годишно момиченце и на една 46-годишна жена, както си пише в анотацията. Точно това е наистина – живот. И нагледен пример, че понякога няма нищо по-необикновено от обикновените неща. Това важи и за кулинарните рецепти, втъкани в разказа. Със сигурност „9 зайци” е една от най-забележителните книги, писани на български в последните години.”
Текст: Ясен Атанасов
“9 ЗАЙЦИ Е АВТОБИОГРАФИЯ. И не е. Е дневник. И не е. Автобиография е точно колкото текстовете на Милър или Буковски. Те уж са от живота им, ама кой всъщност е той? В случките ли е? Или в онези малки озарения между тях. Дневник е точно колкото Записки под възглавката. Само че тук калиграфията е върху душата.”прочети повече
ВЕРЖИ ЗАХАРИЕВА Е ОТ ПОЕЗИЯТА. И ето че отново ни поднася книга – 9 зайци (QM), чийто гръбнак е съчленен от поезии, независимо, че всъщност става въпрос за текст, решил да е проза. Тоест да разказва някакви истории, а не да разкрива единствено чисти състояния като поезията. В случая историите са от всекидневието на едно малко момиче и на една зряла жена. Едно и също създание – Манда.
ДА ОТКРИЕШ МАГИЯ ВЪВ ВСЕКИДНЕВИЕТО или по-точно – да го дариш с такава, е голям майсторлък. Вержи го може. Още повече, че нейната Манда поразително прилича на (е) нея самата, което прави нещата още по-трудни. Как да откриеш уникалното в собствения си живот и да го кажеш така, че да е разбираемо и за другите? Можеш да подредиш анекдоти, но как да преведеш състоянията на онова себе си, което е единствената ни уникалност? Този превод на състоянията аз наричам поезия. И поради това 9 зайци е поезия.
9 ЗАЙЦИ Е АВТОБИОГРАФИЯ. И не е. Е дневник. И не е. Автобиография е точно колкото текстовете на Милър или Буковски. Те уж са от живота им, ама кой всъщност е той? В случките ли е? Или в онези малки озарения между тях. Дневник е точно колкото Записки под възглавката. Само че тук калиграфията е върху душата.
МЕЖДУ ДРУГОТО в 9 Зайци има и калиграфии от авторката. Има още много неща. И много места. Местата са особено важни, когато канавата на текста е собственото ти „аз” и неговото присъствие в света, макар и книжен. Виждаме този „аз” в Несебър („Постепенно дюните бяха погълнати от улици, къщи и блокове. Наоколо настъпваше градът.”), Ковачевица („Така я наричат в селото – Къщата на звънците. Едва се крепи на стръмния рид.”), село Лафки на остров Корфу („Чувам магарета с повредени тръби”), Париж („Париж е чудовище. То се надушва с чудовището в нас…”), Лисабон („От първия миг знам, че някога съм живяла тук.”), Русия („Напълно разградена съм за Русия”), Боженци („Нямаме език, на който се говори в деня след сватба. Имаме големи черни очила”), Доминика („Мракът е светъл отвътре”), Виена („Един топъл есенен ден, подарен ми сред музеи, потънали в зеленина”).
КНИГАТА НА ВЕРЖИ е и рефлексия върху двойнственото ни битие – в което входът води към изхода, а изходът… И неслучайно може да бъде условно разделена на 2 части. Детството („входът” в живота) на 6-годишната Манда – набиваща брамборе (картофи на чешки), играеща си на криеница с майка Ефросиния: игуменката на манастира, белнал се на брега на морето в Несебър, измъчвана от Никула Чехкинята, захласната по Боре Серсемина и откриваща разликата между това да си, просто казано, с гащи и без гащи – и есенната зрялост, тоест мигът, в който една жена на 46 се насочва към раздялата с неща, които са били неотменна част от нея самата – страхове, надежди, представи, яйцеклетки и заживява не само в себе си или слята някой друг (съпруг, любим) , а чрез някого. Своя син. Силно.
И НАКРАЯ ЗА ПИКАНТНОТО В КНИГАТА. То съвсем не е в позволения нàглед към интимния свят на една жена, която подарява на съпруга си по повод 40-тата му годишнина себе си: в черен корсет с жартиери, с най-курвенските червени обувки с висок ток, по катеричка и с хризантеми бордо в ръка. Не е и в описаните случки с хора, които са в по-голяма или по-малка степен публични личности. За мен тя е в следната рецепта (една от 29-те, свързващи манджите със „забъркването” на живота): Люта Евдокия. Половин килограм нарязани на ситно страшно люти чушки се сваряват в 2 чаени чаши вода. Претриват се през гевгир. Към полученото пюре се прибавят 100 грама ракия, 3 лъжици захар, сокът на един лимон, сол и ако е нужно, още една кафена чаша вода. По желание може да се подправи със ситно нарязан босилек или стрит кимион.
Текст: Елица Матеева
Прочети цялата статия в Public RepublicИстории от живота колкото и банално да звучи са малките островчета-разкази, събрани в изящно оформената книга на Виргиния Захариева. Тези, които са изкушени от поезията й – си спомнят стихосбирките й и списанието, което издаваше авторката, а именно „ PS”.
С какво ме привлича прозата на Виргиния Захариева? Позитивизъм и светлина! Талантливо, силно, размазващо те и същевременно опияняващо, опитомяващо е словото й.
Много обичам да чета готварски книги и предговорите към тях. Веднъж в една парижка библиотека с изненада открих, че освен „Пътят“ Лао Дзъ ни е завещал и принципи на храненето. Всъщност и двата текста се отнасят за едно и също – изкуството да се живее. Ето някои от тези принципи, които запомних и прилагам:
– По възможност сам приготвяй храната си.
– Не яж останала от вчера храна.
– Готви така, че продуктите да не загубят цвета си.
– Гледай да има поне пет цвята в чинията ти.
– Когато готвиш – готви, като ядеш – яж.
С годините промених стила си на хранене. Разбрах, че преяждането, тежките и много пикантни ястия не са нищо друго освен още един начин за разминаване със съкровеното… Важно е какво гориво даваме на тялото ни, за да има повече място за душа, себе- осъзнаване, игри и творене.
За мен готвенето е форма на медитация. Събраните тук 29 рецепти са прости, вкусни и винаги готови да бъдат проявени. Те са персонажи от книгата 9 зайци и за мен е радост да ги споделя с вас.
Виргиния Захариева
Правите блюдо от плодове. Белени праскови, манго и ли чи са най-подходящи. Както и ягоди, малини, череши и пъпеш.
Може да се импровизира според сезона – авокадо, листа от спанак, китайско зеле, настъргана зелена ябълка, лъжица сметана.
Сладкият й ваиарнт е шепа елда, ядки, мед и лъжица сметана.
Тази закуска тонизира, засища и е лесно смилаема.
Сварява се шепа елда. Прибавят се зехтин, лимон и сол на вкус. Нарязана на ситно люта чушка, домат.
Нареждате внимателно парченцата по тялото на любимата/любимия и ги хапвате бавно. От време на време споделяте с любовния обект вкуса на плодовете.
Тази закуска действа освежаващо и изостря чувствителността на епидермиса.
Колкото ръката ви може да хване овесени ядки и една лъжица лелено семе се смесват с малко вода и половин кофичка кисело мляко.
Оставят се да престоят, докато си правите сутрешните упражнения. Добавят се сурови ядки от слънчоглед, бадем, лешник, орех или кашу и една лъжица раздробено сусамово семе. Нарязват се на парченца плодове по желание и няколко сушени сливи и стафиди.
Това е енергийна бомба, която осигурява дълги въглехидрати, витамини, минерали и омега-3 мастни аминокиселини – важни за строежа на клетката.
Сваряват се 5-6 много рохки яйца – не повече от 2 минути. В това време се пекат 4 филии черен хляб на тостера по два пъти, за да станат твърдички, и бързо ги нарязваме на малки квадратчета не повече от 8 мм.
Слагат се на парчета към 100 грама масло в топлите сухарчета,двете купички също трябва да са затоплени, посолява се сместа и се хвърлят отгоре белените яйца. Бърка се сръчно, докато сухарчетата се лакират.
Така вкусът на сяра от вареното яйце се скрива зад дъха на маслото и черния препечен хляб. Ако яйцата са домашни, още по-добре. Лакирани квадратчета.Оранжеви! Сервират се след любов в леглото с чаша горещо кафе.
Следват гушкане и дълбок сън.
А за след този сън знам един незаменим сандвич. Открих го случайно покрай сегашния ми любим.
Смачква се парче синьо сирене, колкото половин длан с прясна извара същото количество – маже се на печена филия черен хляб и отгоре се прибавят смачкани на едро парчета печен патладжан, подправен само със сол и зехтин. Отваря го чаша червено.
Половин килограм брашно се пресява в широк, плосък съд. Оформяме вулкан и в кратера му сипваме топло, колкото температурата на ръката, прясно мляко, щипка сол, щипка захар и цяла суха мая или половин кубче от прясна (разтрошено).
Фурната се загрява. Върху отворената й врата се слага съдът с вулкана и втасващата мая, за да й е топличко. Когато маята шупне, се прибавя затопленото мляко – около 200 грама, в което са разтворени едно яйце, лъжичка захар и масло, колкото голям орех. Бърка се в началото с дървена лъжица, за предпочитане е съдът също да е дървен. По време на месенето се добавя постепенно още 50 грама зехтин, докато тестото спре да лепне по ръцете. После се оформят малки хлебчета или кифлички, в които могат да се завият маслини без костилки, ядки, натрошен розмарин или сирене и се слагат в съда, в който ще се пекат пак на вратата на фурната да втасат за половин час. След това хлебчетата се намазват отгоре с белтък и се посипват с ким, сусамено, ленено или маково семе. Това тесто може да се използва за пироги и други тестени приключения.
В литър подсолена вода се сваряват добре глава целина, нарязана на ситно, 3 моркова, 1 чушка, 3 глави лук и два стръка праз.
Изваждат се. В приготвената отвара се кипва сокът от 5 настъргани големи домата, две кръгчета фиде, бучка захар, за да се омекоти киселият вкус на доматите, зрънце тамян, стрито на прах и босилек на цели листа. При поднасяне може да се предложи с настъргано сирене и Люта Евдокия.
Половин килограм нарязани на ситно страшно люти чушки се сваряват в 2 чаени чаши вода. Претриват се през гивгир. Към полученото пюре се прибавят 100 грама ракия, 3 лъжици захар, сокът на един лимон, сол и ако е нужно, още една кафена чаша с вода. По желание може да се подправи със ситно нарязан босилек или стрит кимион.
Берат се връхчетата на копривата. Около половин килограм е достатъчен за литър вода. Слага се водата да кипне с щипка сол и се прибавя копривата. Ври около 5 минути на силен и 5 минути на слаб огън без капак, за да не почернее. Прибавя се малко масло и при сервиране сирене по желание.
Варят се кило телешки гърди в два литра вода. Бульона се прецежда, а месото се отделя от кокала. Задушават се в три лъжици зехтин 5 скилидки смлян чесън, докато си пусне аромата и се прибавят половин глава целина, две глави лук, две средно големи глави червено цвекло, 2 моркова и един корен от магданоз – всички зеленчуци, нарязани на тънки сламки, около 4 см дълги. Намалява се огънят и се захлупва тенджерата. Като поомекнат зеленчуците се прибавят бульонът, месото и няколко картофа нарязани на едро. Когато зеленчуците са почти сварени, се добавят 2 шепи, нарязани на фини сламки зеле и два настъргани домата. Накълцват се на много ситно няколко парченца сланина с 4 скилидки чесън, половин връзка копър и малко магданоз. Получената паста се прибавя да поври заедно със супата две минути и боршът се сваля от огъня. Поднася се с лъжица сметана и се подпира с водка, колкото поеме.
Запържва се връзка лук с малко мазнина, вода и червен пипер. Добавя се килограм коприва, нарязана на ситно, обърква се енергично,добавя се чаша вода и я оставяме да заври – първо 5 минути на силен и 5 минути на слаб огън. Запичат се три супени лъжици брашно на тиган, докато порозовее. Към него се прибавя половин пакетче масло и постепенно се смесва с копривата. Бърка се, докато стане плътна гъста каша. Могат да се сложат две три парчена суха червена люта чушка, защото може ли такава зелена картина без червен печат! За да прогледне, може да се сервира с едно пържено яйце на око и да се поръси със сирене или със счукани орехови ядки.
В тигана се слагат 6 супени лъжици зехтин, половин лъжичка смлян кимион и 5 смазани цели скилидки чесън. Като си пуснат аромата добавяме седем големи крехки тъмнозелен чушки / от тези, които пращят като ги стиснеш/, нарязани надълго на лентички дебели около сантиметър и половина. Разбъркват се интензивно, докато се поопукат от всички страни и изливаме в тигана сокът от 6 настъргани големи домата и по желание една малка люта чушка на ситно. Като изври водата наполовина от доматите, добавяме една лъжица брашно, разтворено в малко вода, половин връзка магданоз и лъжичка черен пипер. Това ястие отхвърля много порязаници мек бял хляб. Ако искате да е по-диетично, можете да го поднесете с гарнитура ориз басмати или с картофи по чешки.
Картофът има особена структура – гладък и твърд, като се обели, но при добро отношение може да стане много пухкав. Тайната на картофа по чешки е в нарязването, количеството на водата, температурата и стръскването.
Половин кг картофи, масло 100 г, кимион на зърна половин чаена лъжичка.
Всеки средно голям картоф се нарязва на около четири-пет едри парчета. Водата трябва да стига до три четвърти от височината на картофите. Малко сол.
Надува се котлонът в началото, врат около 5 минути и се намалява на най-слабото. Така се готвят на пара, от което клетките се отварят и правят място на маслото, което се задава, когато водата е почти извряла и е не повече от половин сантиметър на дъното. Мята се маслото. Това е времето и на кимиона на цели зърна. Или на копъра, ако картофът е пресен. Където има масло, винаги има място и за някаква подправка. А сега идва времето на тръскането. Хваща се тенджерата здраво през дръжките и капака и се тръска.Трептенията тръгват от дупето и се оставят да залеят цялото тяло. Като при кючека. Тенджерата се явява в периферията на тръскането, поради което вибрациите там са най-деликатни, точно като за задушени картофи, плувнали в масло. Тресете се и издишвате надолу към земята през краката, защото иначе току-виж отлетите нанякъде заедно с ястието, а след тези ухания няма да е честно към изгладнелите обитатели на дома. Връщате тенджерата за секунди да клокне на огъня и пак повтаряте процедурата с тръскането няколко пъти, за да може най-пухкавият горен слой на картофа да се срине и да оголи ново място за проникване на маслото. Задушените картофи по чешки вървят със салата, но са прекрасна гарнитура и за зеле, печено на фурна, за риба и месо. Особено добре се сговаря задушеният картоф с пилешки дробчета с лук.
Три средни глави лук, половин кг пилешки дробчета, 4 средни домата, черен пипер, масло, 2 люти чушки.
Лукът се запържва, докато порозовее в маслото заедно с лютите чушки, накълцани на ситно. Прибавят се дробчетата, нарязани поне на две, и само за няколко минути се обръщат с лука, добавя се вече сгъстеният сос на няколко настъргани домата, черен пипер и сол и се оставят да клокнат заедно още 5 минути.
Вид картофена палачинка.
Двеста грама мляко се размесва с 4 средно големи настъргани сурови картофа, 4 скилидки чесън, магданоз, 2 яйца, сода за хляб на върха на лъжичката, сол и брашно, колкото поеме, за да стане гъста като боза каша. Олио малко на дъното и два черпака от сместа. Бац!
Дупените картофи се правят в пръстена тава. В Родопите още готвят като преди векове в глинени съдове. Много важно е да се сдобиете с такъв съд, с не много висок бордюр и дебело дъно, по възможност гледжосан. Обелвате и режете картофите на две половини, по дължина, една-две лъжици мазнина на дъното и нареждате половинките с дупетата нагоре, поръсвате ги с по един конец мазнина, сол и малко червен пипер за цвят. Слагат се във вече загрятата фурна за около 10 минути, за да порозовеят отгоре и след това се оставят на тих огън. Така картофите се пържат отдолу, пекат отгоре и се задушават по средата. Образува се вкусна зачервена коричка от двете страни и пюренце отвътре.
На дъното на глинен съд се слагат три лъжици зехтин и се ръсват натрошени иглички розмарин. Режат се картофите по дължина на филийки, дебели не повече от 8 мм, и се нареждат като керемиди. Върху тях пак една нишка зехтин, начупен розмарин и малко червен лют пипер, за да се усмихнат. Принципът на печене е същия като на дупените картофи – първо на силен и после на слаб огън. После все едно ядеш библии. С ръце, страница по страница – ухае на храм, на святост.
Вечер се сваряват картофите и на другия ден се белят и се стържат на дребно ренде. Прибавят се две яйца, брашно и малко грис, така че да стане тесто, което да не лепи по ръцете. Правят се топчици, в които се завиват кайсиите без костилката. Завира се подсолена вода, над нея върху тенжерата се слага тензух, който се притяга с ластик. На опънатия тензух се поставят 4-5 топки и се захлупват с капак. Врат на пара 25 минути. В масло се разтварят канела и захар и с този сос се заливат готовите кнедли или по желание може към маслото да се прибави маково семе и захар.
1 чаена чаша брашно,1 чаена чаша грис, 250 грама прясно мляко,1 яйце,1 с. л. захар.
Маята, захарта и няколко лъжици топло мляко плюс 1-2 лъжици брашно се разбъркват и се оставят с маята да втасат. Като втасат, се прибавят останалото брашно, грисът и останалото мляко, в което сме разбили яйцето и щипка сол. Омесваме стегнато тесто и го оставяме за час да втаса. Пак го омесваме и правим дълга франзела.Разрязваме я на 3-4 парчета като малки хлебчета. Завиваме ги с чиста кърпа и пак ги оставяме да втасат 20 минути. Пускаме ги във вряща подсолена вода и 5 минути ги варим захлупени с капак. След това ги обръщаме и ги доваряваме открити още 5 минути. Набождаме с вилица на няколко места сварените кнедли, след като ги извадим от тенджерата. Режат се със здрав конец на филии. Сервират се към печени меса със сос и със зеле на фурна. В тестото може също като в картофените кнедли да се увият и плодове и да се залеят с масло, захар, канела или маково семе.
В четири-пет супени лъжици зехтин на бавен огън се загряват скилидка чесън, щипка къри, на върха на ножа канела, щипка индийско орехче, счукан карамфил и щипка бял пипер. Когато подправките си пуснат аромата, се прибавя чаша ориз, който се разбърква, докато поеме мазнината и ароматите. Сипваме чаша гореща вода, за да набъбне малко. Цветовете се пълнят с ориза, като крайчетата им се завиват като бохчичка. Пръстената тава се намазва със зехтин и върху нея се нареждат напълнените цветове от тиква с ориза. Ястието се залива с още чаша и половина гореща вода и се пече първо в силна, а после в умерена фурна.
Също може цветовете да се напълнят с 4 вида сирена – рокфор, бяло обикновено, пушено и пармиджано и пак се пекат на фурна.
Забърквате смес гъста като боза от 1 лъжица брашно, черен пипер и бира. Топвате в тази смес цвят от тиква и го пръжвате леко от двете страни, докато порозовее в малко зехтин.
Ястието се приготвя в тефлонов тиган. З лъжици зехтин се загряват, добавят се няколко смлени люти чушки пеперунчино и 3 скилидки чесън на филийки. Когато чесънът си пусне аромата, се добавят няколко млади тиквички, нарязани на колелца по един сантиметър, и се объркват интензивно около 3 минути. След това по желание може да се добавят и един два ситно нарязани домата. Ястието се готви още 3 минути на тих огън под похлупак. Тиквичките трябва да останат хрупкави. Преди сервиране се поръсват с копър. Тези люти тиквички разведряват спагети, ориз басмати, печено месо, а могат да се поднесат и студени като предястие.
Най-хубави стават от леща, фастъци и соя. Зърната се накисват поотделно за една нощ във вода. После последователно се слагат в гевгир и се мият с течаща вода три пъти дневно, за да не се вкиснат. Когато покълнат, са готови за консумиране.
Ориз басмати се вари в съотношение чаша вода,чаша кокосово мляко и чаша ориз, заедно със ситно нарязана люта чушка и стръкове лимонова трева (тя се изважда после) няколко минути на силен огън и след това се намалява захлупен за още 3 минути. Преди да е станал съвсем готов, се добавят пресен босилек, кълновете, две скилидки чесън на ситно, лъжичка къри, три супени лъжици зехтин и сол на вкус. Разбърква се внимателно. Огънят се изключва след три минути и се оставя оризът да престои още 5 минути, похлупен с новите съставки.
В тенджера под налягане в 3-4 лъжици зехтин се запържват леко 4 скилидки смлян чесън, няколко сухи малки люти чушлета пеперунчино и джинджифил на прах една лъжичка. Като си пуснат аромата, се слага начупен на две зелен фасул и малко сол и се бърка активно, докато се качи интензивността на зеленото. Прибавят се 4 супени лъжици вода и капакът се затваря. Първо ври на силно няколко минути, после още 5 минути на слаб огън. Може да се сервира и студен като основно ястие и като гарнитура.
Не хвърляйте корените на спанака. Отрежете ги с няколко сантиметра от стеблото, накиснете в съд с вода да падне калта, после измийте добре и ги пуснете за три минути във вряща подсолена вода на дъното на съда. След това изцедете течността, залейте корените обилно с лимон и зехтин и добавете настъргано индийско орехче.
Приготвя се ронливо тесто от водна чаша и половина брашно, 125 грама разтопено масло, щипка сол и една супена лъжица вода. Разстила се на дъното на омазнена и поръсена с брашно тавичка. Върху него се полагат обелените и нарязани на филии 3 големи кисели ябълки. Приготвя се крем от: половин чаша захар, разбита с 30 грама масло, 2 яйца и щипка канела, като се бърка до побеляване. Изсипва се кремът върху ябълките. Сладкишът се пече в умерена фурна. Като стане готов, се отрязва парче от уханието и се прибира за дни, когато се налага спешно образуване на уют.
Намират се листенца от ароматни рози 150 грама. Приготвя се рядък сироп от половин литър вода и килограм захар и се вари, докато започне леко да се сгъстява, тогава се пускат да поврат розовите листа. Като се сгъсти, се прибавя пакетче лимонтузу, разредено в малко хладка вода. След 5 минути сладкото се сваля от огъня и се насипва в затоплени буркани.
Съотношението плод и захар е едно към едно. Добре е да се посипят малините със захарта от предната вечер, за да си пуснат сока. Варят се на бавен огън. Разбъркват се рядко с дървена лъжица. Пробва се дали се е сгъстило, като се капне една капка на чиния. Като изстине, се минава през капката с лъжичка, ако следата остане – значи сладкото е готово. Пет минути преди да се свали от огъня, се слага по една лъжичка лимонтузу за всеки килограм захар. Сипва се горещо в буркани.
“ВИРГИНИИ” е “мехурче от шапмпанско, теглено от самолет”. ВИРГИНИИ, защото са много, които живеят във Виргиния – жени, мъже, деца, животни, растения и пейзажи. Книгата Виргинии е сборник с поезия, писана 33 години: съдържа 4 поетични книги: Заглавия като “ Кокошката с зашитото око”и “Кадрил късно следобед” – станали вече класика за поезията от 90-те и малко известната й първа книга “Камъкът, който не слуша реката”, излязла в самиздатската библиотека “Мост” преди падането на стената, както и непубликувани неща от последните години под заглавието “Вътре в теб е винаги 6.30 сутринта”.
Вътре в теб е винаги 6.30 сутринта,
Когато денят поруменява, а кожата ти
Обещава вдишвания
Придвижва се кръвта на скокове
Из разредените ти вътрешности
Винаги разсеяни и закъснели
Ушните ти миди вече различават
Шепота на люспести крила и
Потракването на гигантски маникюр по тротоара
Но шумно е в града
Така е шумно
Виргиния е събрала всичките си стихове във книгата Виргинии. Като класическа селянка, тя става по тъмно да оре нива и да споделя току що събудени ягоди с по-читатели и с други, които изобщо не са си лягали. Очевидци твърдят, че премиерата се е състояла в 6.30 сутринта, на 17 юни 2011 в минералния басейн в Панчерево, защото Вътре в теб е винаги 6.30 сутринта…
Вътре в теб е винаги 6.30 сутринта,
Когато денят поруменява, а кожата ти
Обещава вдишвания
Придвижва се кръвта на скокове
Из разредените ти вътрешности
Винаги разсеяни и закъснели
Ушните ти миди вече различават
Шепота на люспести крила и
Потракването на гигантски маникюр по тротоара
Но шумно е в града
Така е шумно
Август е зелен леген
със слънчева вода
Отблясъците стигат
гредите на тавана
Вятърът подръпва
мрежата срещу комари
Хаванчето звъни
Хаванчето звъни
Хаванчето звъни
Любимият ми готви риба
На Силвия Ч.
Не можеш да си представиш
колко близо съм –
в твоята къща
дори
в твоя диван –
мека пружина стене под тежестта ти
тежестта на всички тези години
прекарани заедно
в краищата на два телефона
Дори да ги забравим отворени
звуците ще бъдат еднакви
докато някой реши
от скука
да се обеси на нашия кабел
Аз съм твоята пропаст
плъхът с който играеш на тъмно
и който на зазоряване
съблича изтънялата кожа
Накъде
с тези куфари
и кутии за шапки –
отдавна пристигнахме
Нахлупили ниско
широките периферии
чакаме да дойде шофьорът
който няма да ни закара
където…
Искаме
нещо да му покажем
нещо да му покажем
гледаме врата необръснат
студения блясък на луната-фуражка
съвсем омагьосани
На четиридесет
ще бъбрим
не е зле да си намерим
любовници
и час по час
надничаме в тенджерата
където под зеленчуците
те едвам шават
Докато ми четеш
последното си стихотворение
полюшвайки се на виенския стол
аз плета ръкавица
да сложиш на ръката
която ще ми помаха за сбогом
от влака
София – Тян Цзин
Нима ще прекараш
живота си
клечейки край някаква ваза –
колко можеш да се преструваш
че съвсем не забелязваш
тези дракони
сини
зелени
бясното им летене
клечейки
край някакви ваза
Светът не е куче
вечер
да идва на твойта врата
да получи там нещо
и ако иска да се забрави
Може би
да го подириш
из ония потайни места
където ще му дадеш
каквото на тебе ти трябва
и ще си тръгнеш с други неща
Ти завърза платното за Нищото
и по-тежка от всякаква котва
се заби
в най-дълбокото
Аз разбирам
липсата на разки движения
истински ти подхожда
затова
твоите шапки
зелено-спокойни
плуват из въздуха
Тогава поне
дай душата си
на някоя риба
но не я питай
кога ще се върне
Вярно
къде да се иде –
в локалите
вече няма редки животни
няма и кой да ги опръстени
Но намерих
една книжка
в която пише –
последните две сме ние
и законът е длъжен
да ни опази
Досаг лъгах
при това
най-безсрамно
Вече съм на една друга гара
край други релси
косата ми
отдавна не е права
и стрелочникът
малко луд
я разресва
Той се задъхва
блестят копчетата му
в здрача
ако натисна
едно дори
целия на посоки
ще щръкне
ти знаеш
Аз обаче
хитрувам
как дотук
да примамя
твоите обеци
тихичко да звънят
поръбвайки полумрака
твоята бяла кожа
защото съвсем притъмня
а няма добри абажури
само крушки високо отгоре
Един мравчок
се препъна
в косъма ми
настръхнал
Понеже
днес дават
от едното повече
утре от същото
после още
но
идва ден
всичко
което си имал
ти се отнема
и се дава друго
а може и да не ти се даде
Бонбонки
в кесия –
отъркваме се
шумим
карамели
шоколадови
кисели
срещу повръщане
и нататък
така
След
следобедния ядач на бонбони
само хартийки
обикалят из вятъра
Затова ето ухото ми
викай
всеки път
когато ти се мълчи
Телефона
го подарих на началник-гарата
изпран и изгладен
в кутия със нафталин
молците
страшно обичат
вълна от думи
Изпуснала съм си
нещо
в очите ти
трябва
на всяка цена
да го взема
Само да не се довлече
онова старо животно
нашто приятелство
между нас да издъхне
утринна вейка
как ще го понесе
С лице подарено на Изток
напарих завистлив бял ориз
вземи клечки седефки
зърно по зърно
да преглътнем –
не което влиза
е страшното –
а което излиза от нас
Сложи най-изисканите коприни
защото
много ще пием
и ще се капем със соса
ще ми четеш
Башо и Исса
а аз все ще гледам да вмъкна
и нещо мое
Докато станем
две свитъка стари
с хълмове
уморени ездачи
с планини и морета –
измамни пейзажи
над два
твърде червени
печата
Ти на кого остави децата?
Подпис: ВЕЙ ДЖЪН
Погали тялото си
с върха на пръстите,
с хълмовете на дланта –
като срещнеш кост
отдай й се.
Защото ти си от пясък
към който
вятър се е запътил.
Това е сборник с есета за качеството на живот – вътре и извън нас. Текстове, които предлагат психологически и джендър прочит на факти от реалността. Текстове, «Милостта на малките огледала» е книга за творенето – в дизайна, в писането, пътуването, в правенето на дом, в изграждането на отношения. Тя служи на насъщната потребност на човека от красота, себеусъвършенстване, истина и движение напред.
От летището в Москва червен хайвер, две шишенца водка в самолета, записки на пияна глава в дневника, нещо като довиждане на сигурностите, 6 часа сън и ето ме на паспортната проверка на летището в Делхи. Нагласям часовника си на индийско време и златния винт със сапфир ми остава в ръката. Времето спря. Тук всичко познато се разпада. Дори и Kartier. Сбогом на уредите за измерване.
Николай Рьорих казва, че културата на живеене е качеството на свободното време – а то зависи от вложената максимум енергия във всеки миг.
Когато поколения наред живеят в този градус се създава и поддържа традиция.
«Милостта на малките огледала» е книга документ за естетическите, духовни и материални търсения на един все по-увеличаващ се кръг българи. Тя работи за повдигането на качеството на живеене – вътре в нас и около нас.
Предназначена е за хора, които искат да живеят по-добре.
Милостта на малките огледала е сборник от прецакани романи. За да се четат бързо и да служат веднага, те са сведени до няколко страници.
Книгата може да е полезна и на студенти по журналистика, литература, дизайн, архитектура, психология, антропология, кинорежисура и на инженери в специалността двигатели с вътрешно горене.
Сборникът започва с няколко обяснения в любов. И тъй като любовта не съществува, а Е тези, които я живеят – Оттук нататък следват 16 сюжета за отношението на човека с неговата къща, предметите и обитателите й.
Следват текстове, които внимават в жената: в парите й, свободното време, фетишите, дневниците, бащите, майките, възпитанието на децата, самотата и щастието.
В частта Разговори – 4 жени и 4 мъже – говорят за съкровеното в своя живот. Те са много по-невероятни от измислени персонажи: един психиатър, който прави вино, една проститутка, наркоманка и алкохоличка, написала бест селър в Дания, една философка, която живее като клошар в Америка, една жена, която снима вагината си и я вдига в размер 2/2 м2…и един оператор, който снима всичко това с настръхнали косми.
В рубриката Проекти Виргиния Захариева се занимава с концепта: Какво стои зад издаваното от нея култово списание Post Scriptum. Представя пърформансите й в басейна на централната баня и в Червената къща, както и инсталацията за огледала и хора.
Накрая книгата ни напуска с пътепис и се взира от прозореца на някакъв индийски влак.
Така събрани на едно място тези 60 текста са 60 малки огледала.
Виргиния Захариева предлага да се видим в тях.
…но колекционерът винаги има у себе си нещо мизерно и безчовечноЖан Бодрияр
Един мъж колекционира пушки. Намира ги по най-невероятни начини, общува със съмнителни типове, купува справочници, книги, задълбава в историята на оръжията. Да си купува пушки за него означава да се докосва до предмети на изкуството, до истории за битки, до генезиса на конфликта, но най-вече до пулса на собствения си гняв. Той ги поддържа, смазва, подрежда ги по стените на къщата си – винаги готови да гръмнат и да изкажат неговия нетолериран гняв, затъпкан в годините, който нито бокса, нито революциите по площадите могат да разредят. Домът на колекционера на пушки е затъмнен от тежки завеси, малцина са допуснатите, защото повечето от експонатите естествено не са законно притежавани поради произхода си, но пък колко са ценни…Съседите дочуват странни шумове в къщата на колекционера на пушки – понякога той се изкушава да постреля в пригоденото домашно стрелбище, със заглушители, разбира се. Може ли човек да се въздържи да не гръмне веднъж като хората. Гневът отново под сурдинка. Нищо не се е променило. Само потенциалната възможност за неговото оповестяване е все по-категорична. Колекционирането на средства за отнемането на живот се превръща в убежище на фантазми за власт, мощ и потентност, както над живота така и над смъртта. Извън жилището си колекционерът на пушки е незабележим човек, който храни бездомни животни.
Една жена колекционира часовници. Свързани с места и емоции, подарени й от скъпи за нея хора. Часовниците са скъпи, маркови – те държат цената си на пазара и с времето добиват още по-голяма стойност. Такива часовници доказват, че тя самата е СКЪПА. Полага ги на изящните си ръце и ги носи като изискани тъмносини ухапвания, като белези на любовта. Защо тази необикновено красива жена събира часовници? Дали защото има проблем с времето? От години се е предала на спомени и мечти, и винаги и е трудно да реши какво да прави сега. Времето определено не й достига, без да е заета с нищо конкретно. Страхува от ритъма на този свят, който се простира извън пределите на къщата й. Този свят, овъртолен в часовници, графици и неща за поемане и завършване. Сроковете смазват. Затова тя все по-рядко напуска дома си. Тя мрази времето – тази инвенция на културата и страха от смъртта. Мрази неумолимостта на неговия ход и за да може да го държи в подчинение, го подрежда в един специален за това шкаф в кутии. Кутии пълни със скъпи часовници. Там то е затворено и спи. Тихичко цъкат в мрака шедьоври от кристал, брилянти и рубини с каишки от каучук и кожа. Тя сяда и разстила кутиите по земята, вади шедьоврите един по един, бърше ги от прах, сверява ги и събужда спрелите им сърца. Намесва се неумолимия ход на времето и така си го присвоява.
ТЯ е, която решава кой часовник днес е НЕЙНИЯТ ИЗБРАННИК. ТЯ е тази, която посочва, отбира и подрежда. Това е Нейният ред. Всеки часовник я отразява. Всъщност Тя колекционира себе си. Подобно на куче тези часовници в кутии са й верни, винаги там, готови да я утешат и да я забавляват. Представя си ги как се полюшват на ръката й сред екзотични пейзажи. Когато най-сетне застива под разкошните си коси, вслушана в неуловимото тиктакане, вечерта е дошла и още един ден лежи мъртъв в краката й. Така изчезва времето и когато снима. И в двата случая това са потайни коридори за бягство, от тясната рамка на очевидното. Тя увеличава своята колекция с ясното съзнание, че на ръката й все още липсва един часовник – според който часът е винаги СЕГА.
Както става ясно в този текст ще се въртим около колекционера, предмета и колекцията.
Независимо дали се събират капачки от бира или часовници, колекцията е страст, забрава, осмеляване. Ето как се натъкваме на емоционалната инвестиция във всяка колекция.
Уместно е да се направи разлика между колекционер и любител. Любителят цени предмета за неговия уникален чар и различност и чрез него той изразява самия себе си. Така си купувам обувки. Докато за колекционера значимостта на предмета се определя от това дали той е част от поредицата. Така освен интимността с уникалността на предмета и естетическата наслада – търсенето, събирането, подреждането и играта – са важни съставки от парфюма на колекционирането.
Функцията на предметите е да бъдат използвани и да бъдат притежавани. Използваме хладилника, ютията си, но ако започнем да събираме ютии, скоро те губят значението на своята функционалност и стават серия, колекция. Задоволяването чрез серията убива удоволствието. Например в момента, в който хората престанат да четат купуваните от тях книги, те купуват все повече и повече. Безразборните сексуални контакти не могат да покрият липсата на истинска любовна връзка.
Наскоро четох книгата «Еротичния потенциал на жена ми», в която главния герой успява да се спаси от превърналото се в патология непрекъснато отпочване на колеции, чрез връхлетялата го бурна страст към жената на живота му. Не след дълго героят се осъзнава, че е започнал да колекционира мигове, в които тя …мие прозорци. Мигове – концентрати на нейната изключителна еротичност. Това, което все пак ни уверява в напредъка на героя към здравето, макар и неохотно, е осмеляването му да я помоли да помие прозорци и пред семейни приятели/!/ и така да сподели тези нейни умения с други хора, а не да се самоарестува в аналния садизъм и да секвестира красотата, за да й се наслаждава сам, както би постъпил един фанатизиран, граничещ с патологията колекционер.
Въпросът дали една колекция се прави, за да се завърши или за да продължи вечно остава отворен. Понякога отсъстващият екземпляр внезапно буди такъв пристъп на тревожност, че колекцията бива зарязана, за да се започне веднага следващата… Други пък са стимулирани, защото в липсващия предмет настаняват собствената си смърт и така отсъствието му, неговото търсене и не-откриване отдалечава смъртта и създава усещане за контрол. Докато не е завършена колекцията търся, усещам страстта да живея. Инвестицията в контролиране, в търсене на сигурност са важни ключове към разбирането колекционирането. Друг е въпросът, че единственото сигурно нещо в този свят е несигурността и осъзнаването, че нищо не може да бъде контролирано.
Тук е мястото на една история, с която френският писател Тристан Бернар илюстрира тезата, че колекцията е своеобразна игра със смъртта и в това си качество е символически по-силна от нея: Един мъж колекционира деца от първия, от втория, от третия си брак, осиновени, подхвърлени и извънбрачни. Един ден решава да ги събере всичките и да отпразнува своята колекция. В разгара на веселбата негов приятел му подхвърля,че му липсва само едно дете. Кое – пита колекционерът – Посмъртното отвръща шегаджията. Страстният колекционер се затваря тутакси с настоящата си жена в спалнята и когато се уверява, че тя наистина е бременна се самоубива.
Без съмнение предметите играят регулационна роля във всекидневния живот. В днешно време, когато религията вече не е такъв катализатор на духовния живот, предметите и консумацията са на път да се превърнат във всеобща утеха, която попива тревогата от неумолимия ход на времето и смъртта. В тях влагаме това, което не можем да вложим в човешката връзка.
Често интериорите на фанатизираните колекционери напомнят музейна сбирка, което убива домът в неговата изначална функция да даде пространство на обитателя и го хвърля в диктата на серията, която налага внимаване.Подобни къщи насила натрапват не-отнасяне към света, ролята на свидетел и невъзможността на колекционера да надмогне отеснелия му разговор със себе си. Те говорят за самотата, в която живее обитателя им и подтикват към бягство или към опразване. Безмилостно почистване от всичко, та да се отвори най-сетне място за една хубава любов в средата на оголения от всичко апартамент.
Виж филма «Последно танго в Париж».
Сп.Brava Casa
Публикуван в книгата “Милостта на малките огледала” (Сиела 2010)
Маргьрит Донадийо, наречена Маргьорит Дюрас, авторката на световно известния роман «Любовникът», за който й дават най-после наградата Гонкур, малко презрял, но Гонкур все пак, се облича при Ив Сен – Лоран. Той й шие роклите, слага й ги и хоп – тя потегля с тях. Човек се пита знае ли изобщо, че роклята, която носи е нова? Не е кокетна. Оформя униформата М.Д. или look Дюрас: черна жилетка,права пола, поло и ботинки през зимата. Тя е дребна. Това е проблем. Като носи все едни и същи дрехи не привлича вниманието върху себе си и така не си си задават въпроси за ръста. Забелязват същите дрехи, а не причината за тях.
Дюрас няма нужда да се крие под хубави дрехи, защото пише.
Тя е най-добрата.
Мъжете обичат жените, които пишат.
Говори за себе си в трето лице. Необходимата дистанция. Дюрас се обича и в същото време ужасно й е писнало от самата нея. Дюрас не спира да конструира Дюрас. Тя пише живота си и после го живее, живее го и после го пише. Пишейки, изяжда собствения си живот. Тя пише както говори, говори както мисли. Тя мисли, мисли през цялото време. Понякога дори се ревнува от собствените персонажи, които сътворява.
Дюрас е заобиколена от читатели, които обожават книгите й. Предимно млади хора. Те са увлечени от еуфорията и чувството за свобода, с която Дюрас насища пространството. Чувството за много, по много от всичко: Писане, готвене, секс, веселба, танци и смях. Дюрас умее да слуша. С нея имаш нужда да доверяваш, да вървиш дълго в нощта по празните улици, да си буден, буден през цялото време.Тя прекалява. И в любовите, и в писането, и в алкохола.
Мисли се като никой. И обратното – свръх нарцистична и претенциозна е. Сартъровското унижение, скромността и интелектуалната вина я ужасяват. Нарцисизмът й я напуска последен: «Май ще се окаже, че съм гениална. Вече свикнах с това».
«Любовникът»
За Дюрас романът «Любовникът» не е история, той е «l’ecriture». Това е литература, без никаква литература вътре. «Както не се вижда кръвта в тялото» – казва тя. «Любовникът» ще бъде четен като любовната история на един богат китаец и малкото бедно френско момиченце от колониите, което прави любов на границата на два непознати враждуващи свята. «Тя прави любов с врага. Любовникът е важна книга, въпреки че достигна два милиона читатели…soyons pas mesquins…8да не издребняваме фр./ Маргьорит Дюрас е тъпа, но е голям писател…да, да…и е интуитивно креативна по един много интелигентен начин, без да го знае» – пише Ален Роб Грийе.
Бернар Пиво я пита: Какво ви привлече в китайския ви любовник, тя отговаря: «Парите, лускозния автомобил. Шофьора. Да имам на разположение кола и шофьор. Сексуалното ухание, което излъчваше копринената кожа на азиатския ми любовник. Все условия за обичане. Както и любовта на другия. Вървят в чифт. Не можеш да обичаш едностранно. Той ме желаеше толкова, че не можех да не го обичам». Накрая на живота си тя наистина успява да се убеди, че е обичала китаеца.
Свободата на писателя е да се измисли изцяло, да пренапише биографията си, живота. «Аз нямам история, нямам живот» казва тя. Историята в романа «Любовникът» поправя факта, че като малка Дюрас проституира със знанието и настояването на майка си и брат си. Така той има пари за своя опиум, а майката да ги нахрани и да се върнат във Франция. Когато осъмва с бестселър Дюрас плахо се опитва да каже, че така красиво разказаната история не е автобиографична. Тук писането, има задачата да я отдалечи от отвращението, да изтрие срама като разхубавява отношенията. От малката проститутка тя прави кукла за любов в опитните ръце на китайския любовник. Точно от този сюжет обаче се нуждае публиката – историята за желаещия, доминиращ, но и безкрайно нежен и търпелив любовник и малкото момиче, в ученическа униформа, което прохожда в любовта под перките на тропическите вентилатори, вместо да ходи на училище. Скоро самата Дюрас започва да си вярва. Няма лошо. Нали за това е изкуството.
Този роман разказва една от поредните дюраски истории за забранената любов. Като инцестната връзка, която има с по-малкия си брат и за която после четем в «Agatha». Дюрас е привлечена от незаконното, от разбиването на табутата, от раздрусването на морала. Тя е любопитна и винаги посяга към заключената стая.
Ян Андреа Стейнер
Почти инцестна е връзката й и с последния й любовник Ян Андреа, с 38 години по-млад от нея. По-късно той не случайно играе ролята на по-малкия й брат- любовник във филма «Агата». Влиза брутално в живота й през лятото на 1980, когато тя е на 66, а той на 28 години. Остава с нея до смъртта й на 3 март 1996. На кой му пука за всички тези цифри. Дълги години преди това той й пише внимателни писма, на които тя никога не отговаря. Харесва ги, пази ги, докато един ден, токущо излязла от болницата след миксиране на алкохол с антидепресанти, му написва писмо, в което му доверява пустинята на живота си, проблема си с алкохола, празнотата преди и след писането. Превръща го в довереник, брат, в компаньон в безнадежността. Един ден Ян й се обажда й и казва, че ще дойде да я види. За да се познаваме. Така й отвръща, когато тя го пита защо да идва и му отказва, защото пишела и нямала нужда от нови хора в живота си. Но той звъни пак и пак и накрая Дюрас се съгласява. На 29 юли 1980 го гледа го как се приближава към бароковата сграда, точно до морето, където е нейният апартамент. Облечен целия в бяло, небрежен, шик, висок, слаб, податлив на вятъра. Един млад философ, мистичен поет, който пие кампари като героите й, знае наизуст всичките й книги и филми. Той не поглежда нагоре. Тропа на вратата. Тя стои от вътрешната страна и не диша. Не издава никакъв шум. Той тропа тихо и настоятелно – Аз съм. Ян. Минава една вечност и Дюрас отваря. Ян Андрея влиза и никога повече не се разделят. Спи в стаята на сина й. После до нея. В тъмната стая. Je t’aime, je te tue. Je t’aime, je te quitte./обичам те, убивам те. Обичам те, напускам те/Любимите ритуали на Дюрас. Тя е неговата раздърпана кукла, а той е нейното плюшено зайче. Една вечер правят любов. Заспива между краката й. Сутринта го гледа как спи и пише до него. Ян я държи за ръката и лежи до нея и последните два дни, докато тя умира.
Дюрас му казва:
– Не знам. Наистина. Идете си в стаята Ян. Искам да умра сама. Като всички. Не можете нищо, нищо повече не можете да направите. Идете, като се събудите вече ще е готово. Каква е тази драма. Едно събитие, което се случва всяка секунда по света – някой умира и не го знае, една книга се пише и го узнаваш след това, правиш любов, но знаеш ли дали става дума за любов…и помнете …jamais, jamais je ne vous oublierai pas… /Никога никога не ще ви забравя – песен на Едит Пиаф/
Говорят си на Вие. Само понякога увисва някое изпаднало ти. Интелектуална история, с абстрактно Ти за съотнасяне. И все пак. И все пак. Трувил е тяхното място, черната стая, ходенето из вятъра, в грохота на вълните. В Трувил Дюрас понася Живота. В Париж не. Разходките с кола, бясното каране. Маргьорит обича да кара бързо. Връщат се в този апартамент на втория етаж като деца, които имат тайна колиба на дървото в гората, където са си струпали лакомства и удобства. Трувил – този абсолютен павилион на любовта.
Ян е мъж, който не обича жените.
Поредната забранена любов на Дюрас. Казва й:«Не ви обичам повече. Вие сте, която ме обичате. Вие даже не го знаете.»
Тя го кара да напише на един лист фразите: «Не те обичам» и «Аз не обичам жените» – и да се подпише. Той ги написва, но не се подписва…
Намерили са форма…. Садомазохизъм прелива от кръга господар – роб. Прави от него актьор във въображаемия театър на живота си. Чука го, докато го режисира във филмите си. Ходи така, дръж се естествено, не ме поглеждай… Доминира го. Унижава го пред другите. Той е винаги тих, става и отива в стаята си. Тя е богата. Книгите и са превърнати в недвижими ценни имоти. Казва му: «Не си въобразявайте, че ще ви дам от парите си». Избира костюмите му при Ив Сен Лоран със специално намаление. Разскъсва го любовно, отнема му погледа, гледа света вместо него – по-млада, много силна, с огромно желание да живее, взима му името, нощите, времето, любовта. Затваря го в черната стая – компаньон, шофьор, медицинска сестра, довереник. В черната стая потъват в алкохорен делир, в екстаза на страстта, викове на удоволствие, на страдание, плач, шепот и… тишините на очакването. Заедно в живота и в смъртта. В Ню Йорк, Токио и Париж. В Нофл и в Трувил.
В живота на Дюрас се случват неща. Случва се писане, то дърпа събития, пътувания. Провокира живот. Създава реалност.
Ян е влюбен в писането на Дюрас. Дюрас също.
Когато ръцете й треперят от пиенето, Ян пише под нейна диктовка. Това е време, когато е тих и не вика. Не говори по телефона с целия свят. Не може да го понася, пречи й да работи. Но пък не може без неговите крясъци срещу нея и срещу себе си. Не той, а тя се страхува от него. Става все по-откровен. Но е вече много късно да го спре: «Какво правите тук… по цял ден пишете. Изоставена сте от всички. Вие сте луда, вие сте курвата от нормандсия бряг, една идиотка, която ужасно натоварва…» После изчезва. За дни. Спи по хотели на гарата, омесва се със заминаващи хора. Специалист по нищонеправене. Ходи на лов за красиви бразилци. Бармани в скъпите хотели. Но никога не се разделя с нея. Просто офейква от време на време. И се връща сутрин с плодове и мляко. Тя му е купила сирена и хляб, защото на това той налита изгладнял от любовта си с мъже.
Понякога копнее по живота си преди да срещне Дюрас – като текст, като тиранин, преди да бъде зайчето в ръцете й, преди тя да го имисли изцяло, преди тя да реши, че толкова го обича, преди да глади полите й, преди да пише текстовете й, преди да я приласкава, защото Дюрас е на 5 – малко момиченце, преди да играе във филмите й, преди да я отразява с цялата деликатност на присъствието си, преди да се налага да издържа перманентното й писане. Никога не е предполагал, че ще го обича до такава степен. И такъв: Депресивен и склонен към самоубийство.
Защо Ян Андрея Щайнер, както тя го прекръщава, е с нея?
Той живее с Дюрас, но във вселената Дюрас. « Тази огромна разлика във възрастта, Ви предпазва от огромнатата Ви паника да срещнете жената и затова ще ме обичате завинаги» – отсича Дюрас.
Единственото нещо, което интересува Ян Андрея в този живот е да й помогне да пише, във времето, което й остава да живее. Дава й пространство, тишина, подкрепа и вяра. Печата и препечатва текстовете й, изслушва ги. Обича ги.
Дюрас пише. Тя знае,че умира. Понякога се страхува да не би да не може да довърши изречението си.
Впреки че е атеистка, във всичките си текстове търси Бога по един мистичен начин. Опитва се да насели прословутата дюраска празнота. Да «архитектурира невидимото». С човечност.
Точно във времето, когато са заедно с Ян Андрея – последната й голяма любов – Дюрас създава най-чувствените си и дълбоки книги, посветени му или инспирирани от него.
Техният единствен начин да втечнят тази страст, да са заедно в любовта, е алкохолът. Понякога пият от сутрин до вечер, и до сутринта. Литри алкохол. Напълняват, деформират се, престават да се обличат, имат вид на клошари. Тя си спомня с умиление тези периоди. Да си загубен, да си се предал, да си пропаднал. Дюрас обича да изпитва нещата до дъно.
Може ли да обичаш някого, без да свършваш от любов. Да си любовница на мъж, който обича мъже, да си отхвърлена в най-съкровенното – в своята сексуалност. Тя се чувства виновна, че е жена, че е остаряла. Пише с огорчение – «любовникът педераст не може да проникне жената освен с отвращение и отхвърляне…Той я прониква, за да свърши, а не за да прави любов с нея». Маргьорит приема да живее с хомосексуалността на Ян, но и в същото време я отхвърля. Трудно й е да свикне с невъзможността му да даде физически израз на огромната му любов към нея. Точно до този мъж, който отрича секса й, Дюрас достига най- дълбоко в анализа на женската сексуалност.
Тя пише по него. Тя пише за него. Пише «Сини очи – тъмна коса» – книга за отношенията си с Ян Анреа. Не спестява нищо – навиците му, малките тайни, пише за члена му. По този повод се бръща към публиката:
«Това е история на една любов, най-голямата и най-ужасяващата, която ми беше дадена да опиша. Знам го. Отвътре. Подобна любов няма име. Четете тази книга. При всички случаи, дори ако сте отвратени. Ние нямаме какво повече да губим, нито вие от мен, нито аз от вас».
Последната й фраза е към Ян, преди ръката й да го пусне:
-Обичам Ви. Довиждане.
Сп.L’Europeo
Публикуван в “Милостта на малките огледала” (Сиела-2010)
За втори път Индия не е толкова страшна.
Все пак пиша едно завещание преди да тръгна. За всеки случай. Събирам си живота на половин страница. Но това е друга тема.
От летището в Москва червен хайвер, две шишенца водка в самолета, записки на пияна глава в дневника, нещо като довиждане на сигурностите, 6 часа сън и ето ме на паспортната проверка на летището в Делхи. Нагласям часовника си на индийско време и златния винт със сапфир ми остава в ръката. Времето спря. Тук всичко познато се разпада. Дори и Kartier. Сбогом на уредите за измерване.
Пътуваме към Нанитал, откъдето с джипове ще катерим към сърцето на Хималаите за ашрама на Бабаджи. По пътя гледам шарения, недостроеност, боклук, шумни ритуали, народ и прах, но вече не вземам Индия толкова лично и по-лесно понасям разрухата и безредието. Просто си дръпвам завеската на рейса и заспивам. В Нанитал хапвам бътър нан / индийски хляб във формата на палачинка, печен на глинена стена и намазан с масло/ и райта / кисело мляко, домати и лук/, които ме прибират при индийския вкус, който оттук нататък ще ме съпътства.
Катерим Хималаите и пейзажа постепенно се изчиства, отваря се. Склоновете на планината са оформени на тераси, по които отглеждат зеленчуци. Чисти и спретнати села. Досущ като в Родопите, само че има ята зелени папагали.
По залез слънце стигаме в Хайдакхан – малко селце на брега на мощен приток на река Ганг, който сега е попресъхнал. От двете страни на реката има 2 храма. До отсрещния храм е пещерата, в която е медитирал просветления йога и Махаватар Бабаджи. Неговото послание е: « Истина Простота Любов” и действие в съответствие с тези принципи.
Настаняваме се в ашрама, основан от него и сега ръководен от мата Хари – една енергична американка. Спим всички заедно в огромно помещение направо на пода върху дюшеци. Пред помещението има тераса, която гледа към стъпаловидни ниви с пшеница, няколко къщички и реката. Утре в тези къщички ще има сватба.
От години ритъмът в ашрама е все един и същ, както го е повелил Бабаджи: В 4 часа сутринта къпане в реката. Чендам в 4.30 часа – това е ритуал, при който един монах ти слага три жълти черти на челото и една червена точка между веждите – знак, който ти отваря пътя за духовна работа в този ден. В 5 долу край реката в малка опушена стаичка започва Пуджа – един час ритуали и пеене край огън. А в 6 часа в храмовете и от двете страни на реката има Арти – час и половина пеене на санскрит в прослава на Бога. Церемонията започва и завършва с оглушително биене на десетки камбани от участниците в Артито. Чаят в малката лафка над реката след това ти се струва божествена награда. Закуска няма. В ашрама дават само два пъти на ден храна. Следва карма йога – работа, в кухнята, в градината, почистване на боклуци, правене на каменни пътеки през реката и боядисване на стените на ашрама с вар. Условието е карма йогата да се прави осъзнато, в тишина и с творчество. Да гледаш кой работи в тебе. На обед взимаш една паничка алпака и сядаш на земята в предверието на кухнята. За индийците храненето е свещен акт, затова те ядат боси и смирени, седнали на земята. Пъргавите готвачи тичат напред назад с кофи с вегетарианска храна и викат звънко наименованието й – чапатиии/хляб/, дааал/ леща или боб/ и неизменния ориз или картофи. Винаги има по няколко неща за ядене, люти, задушени и готвени почти без мазнина. Мием си алпаките с пепел, за да не замърсяваме околната среда. След обед отново карма йога. После свобода да бродиш по реката или да пазаруваш в магазинчето на ашрама – полускъпоценни камъни, шалове и цветни дрехи от памук. От 19.30 до 21 е време за вечерно Арти – пак пада юнашко пеене и звънене. Накрая вечеря – по-скромна от обяда. През това време над главата ти се е настанила щедра хималайска нощ – с едри звезди. Спим в спални чували на терасата, за да не изпуснем този спектакъл.
На другата сутрин всичко се повтаря. Без къпането в реката – защото казват, че се появил тигър, който хапнал вече един човек от селото. Къпем се с кофи студена вода. Топла няма. След навиците ни за комфорт, полезност и резултат на действията, престоят в манастира е като шамар. Единственото спасение е живеенето всеки миг, а утехата е, че в мигът се съдържа резултата. Сред нищонеправенето и спокойствието на Хималаите, започваш да събличаш пластове от себе си, да откриваш стари рани, вини, недоволства и страхове, от които тялото започва да боли на неочаквани места. Но колективното пеене, работата и красотата на природата някак стопяват тези безкрайни дни. Различни странични събития също разреждат концентрата от дълбаене в себе си.
Сватбата в обителта на нашите съседи, наистина трае три дни и три нощи. Участваме в нея във времето извън нашите ашрамски дейности. Пада голямо танцуване, ядене, пеене и рев. Младоженката и роднините й много плачат, всички са като в транс. Особено се впечатлих от десетките свличания, които булката направи, докато се разделяше с близките си, от което все й падаше короната. Всички останали бяха много по-загрижени да я завържат отново здраво за главата й, а не толкова за изтощението и тъгата на уплашеното девойче. От страната на младоженеца танцуваха, а от страната на младоженката тъгуваха. Каквито и да бяха обаче тези традиции, те явно превеждат добре хората през изпитанието наречено сватба, защото на третия ден по обед всички се разотидоха по живо по здраво и къщичките притихнаха. Нещо се беше променило.
Същата нощ е празника на една от съпругите на Шива и цялата околия се е изнесла на Кайлаш – върхът над Хайдакхан / на 3600м над морското равнище/. От този връх реката долу е като змия, над която се вият огромни орли, единствените господари на тези планински масиви. Стигаме горе, след като празника е свършил. Медитираме със звука Ом, запалваме уханни пръчици и хапваме. Останал е само един отшелник, който си живее там. Мястото около олтара на Шива тъне в боклуци. Първо един, после двама и скоро всички чистим боклук. За около час двама индийци и 23 българи изриваме оставеното от индиеца и го изгаряме. Странно наистина как едно събиране на мазни пликчета и хартии може да се донесе толкова радост. Сърбаме чай при отшелника и се чувстваме вече стопани на това свято място.
Къпането в реката след такова изкачване е откровение. Направо с дрехите разбира се, защото в Индия не можеш да се къпеш гол. Нито по бански. Особено жените.
Рано сутринта на другия ден напускаме ашрама.
Джиповете ни понасят към прашната равнина и тъгуваме по бистрите води и чистотата. Сменяме джиповете с рейс и започва 10 часово пътуване към Ришикеш – град близо до изворите на Ганг, известен с храмовете си и с това че през 60-те е бил посетен от Бийтълсите. Освен местните, тук живеят също добре установили се поостарели хипари и непалци, които въртят хотели, ресторанти и магазини за дрехи и бижута. В Ришикеш Ганг е светло зелена, бистра и пълноводна. Образува прекрасни плажове с бял пясък, нагоре по течението й над града могат да се забележат колонии луксозни апартаменти за богати туристи, вили на махараджи и палаткови лагери на маниаци за рафтинг, дошли от цял свят. Рано сутрин край реката духа силен вятър, но това не смущава хората дошли да практикуват. Виждаме ги по терасите на околните хотели. По изгрев слънце на покрива на ашрама и ние правим заедно с тях слънчеви поклонения и йогистки упражнения.
Напускаме Ришикеш следобеда на четвъртия ден и тръгваме към Дхарамсала – убежището, което индийското правителство е дало на хиляди тибетски бежанци. Това е най-кошмарното ни пътуване – пътят е толкова лош и разоран, че някъде към 4 сутринта ми хрумва рецептата за шот «Тъмна Индия»:
Взимат се 23 българи и 2 индийци, докато български и индийски свещенни песни добре ги раздрусваш в шейкър с формата на автобус за около 19 часа. Добавят се чили, мента и лайм. Летящия газ над получената смес се запалва и коктейла се изпива на екс!
В Дхарамсала току що са цъфнали вишните, слънцето огрява един непристъпен снежен връх, разминаваме се с камиони натъпкани с прави малки будистки монахчета, които отиват на училище. Смехът им в кристалното утро!
Тук е чисто и подредено, тибетските жени са изправени и някак прибрани в себе си в дългите си, завързани отзад сукмани. Селцето около храма и резиденцията на Далай Лама е шарено и живо. На другия ден, докато разпитвам един млад монах за ауидиенциите с Далай Лама, съвсем близо до нас профучава кола. Награбвам момчето, за да го предпазя. Усещам колко е твърдо тялото му, всъщност то изобщо не трепва от докосването ми. Все едно съм докоснала дърво. После вътре пред храма разбирам как се получава това – виждам монаси мъже и жени, да правят прострации на лъснати дървени дъски с вълнени парцали на ръцете. Те се просват и стават и пак се изправят в молитва стотици пъти пред огромната статуя на Буда.
Тръгваме да катерим върха, който се подава измежду цъфналите дървета. Когато се връщаме се просвам болна. Оказва се, че съм се обезводнила, без да усетя и се налага да погълна литри вода с глюкоза. Вече знам, че на високи места трябва да се поема много вода, дори да не ти се пие. По време на пътуването отслабвам с 6 килограма, защото просто нямах апетит. Много се радвам, но се оказва, че това също е опасно, защото така организма отпада и става много податлив на болести. Затова започвам да гоня готвачите от кухните и да приготвям храната сама. Варя цели чанти цвекло, правих таратор – киселото мляко и краставиците им са прекрасни. Изобщо зеленчуците в Индия са много вкусни, ако не ги преваряват и потискат толкова с техните подправки.
Минаваме 8500 километра в индийски влак/ ако започна да го описвам няма да ми стигне списанието, само ще кажа, че във вагона определен за 60 души с нас пътуваха още 200/, за да стигнем в Бриндаван – градът на Кришна, където на следващия ден започваше празника на цветовете. Начин да се отпразнува настъпващата пролет. Кроткият индийски народ в тези три дни полудява – но колко елегантно – битката е с прахове направени от цветя.
Настанени сме в двореца на Саду Махарадж – един истински Цар, който е направил от първия етаж на двореца си ашрам и се е преместил да живее в едно мазенце под храма. Облечен в монашески дрехи той прекарва дните си в мантруване и проповеди.
До среднощ нижем цветни гердани в храма и пеем аре кришна аре рама… Спим в измазани с глина бивши дворцови зали. Тук таме пищно изрисувана колона или масивно легло с лъвски крака говорят за отминал разкош. Сутринта пеем в храма за добро утро на Кришна, а после раздаваме храна на просяците пред двореца – викаме: Прееем Прасааад /свещенна храна/ и я сипваме в панички от листа. Чувството да даваш. Да даваш на гладните. В Индия все се намира по някой да те нахрани. Проблемът обаче е на тези, които получават, не на тези, които дават.
Купуваме дрехи за празника и още на пазара веднага ни заливат с кофи боя. Така подгизнали се прибираме, перем се, сушим дрехите и пак ги навличаме, защото скоро двореца се превръща в бойно поле. Бием се с наличните монаси, принцове и принцеси. За два дни оплескваме двореца до неузнаваемост. Пеем, звъним, танцуваме и летим около храма и по коридорите, целите на едри мазки като портрети на Пикасо. Когато боята свършва подпуквам един принц с метлата, натопена в мазалото по пода. Тук сестра му ме хваща здраво за ръката и ми съска в ухото – «Само отгоре, не отдолу!» – сещай се – ако почнеш да взимаш от калта, границата със свинството скоро ще падне. Извиняваме си се взаимно с Негово Височество, който в битката е успял да ми разбие устата.
Навън обаче са минали границата. Чухме за залени с киселина, за убийства – някакви индуси без да искат, докато се биели нацапали джамия и веднага им клъцнали главите. Затова предвидливо не ни пускат на улицата. Най-много до отсрещните изтисквачи на сокове, които ни познават и се опитват да ни защитават от прииждащите тълпи. Върху рикши, отворени бусчета и минувачи се изсипват чували със зелен, жълт, лилав, червен и син прах или се люскат кофи с разтворени бои – на никой вече не му пука как изглежда. Имам розова боя в гащите, в ушите, розови са ми очите и зъбите също. Станала съм цвят. На третия ден по обед си хората си хвърлят дрехите в реката, измиват се и се обличат с нови одежди. Вечерта изгарят Злата лелка – огромни криви дънери символ на зимата, и всичко се укротява.
Цветове! Кришна – това палаво дете, този любовник, разбойник, крадец, прелъстител и бохем си знае работата…По изгрев слънце кучетата дремят в топлата пепел.
Боята обаче не иска да се измива. Търкаме, търкаме…Връщам се светло розова на Софийското летище, където свиреп вятър ми отвява сламената шапка и тичам да я гоня из снежните полета.
Първото нещо, за което се сещам, когато успявам да скоча най-сетне с двата крака върху нея е, че страшно ми се пие водка с червен хайвер. Тръгваме. Няма време.
Тема: Индия
Сп. Capital light 2009
Публикуван в книгата “Милостта на малките огледала” (Сиела 2010)
Случайността винаги ни обръща като ръкавица с хастара навън. Пътуващият човек, усеща живеенето по-добре. После се оказва, че ако сме будни можем да имаме същото познание и без да ходим никаде. Но това е после.Виргиния Захариева споделя някои изпитани правила за жената пътешественик.
Защо пътуваш до Индия, ме попита наскоро една жена.
Отвърнах й:
Защото ми се пътува. Защото е необятна. Индия е свят толкова различен от нашия, че сменя перспективата към познатото и дава усещане за свобода и увереност, че битието също се грижи за нас.
Посоката всъщност няма значение. Все срещаш себе си.
Поведение:
Индия е безопасна страна за жени пътешественички, дори за тези, които пътуват сами. Изключение правят областите Гоа и Раджастан. Твърде туристически са и там не се препоръчва да ходите сама на изолирани места особено по тъмно.
В градовете също внимавайте след залез слънце.
Съблюдавайте следните правила:
Средата изисква вписване. Обличайте се скромно. Ако се съобразявате с местните обичаи и начин на обличане не би трябвало да имате проблеми: Памучното пенджаби е много подходяща дреха за жените пътешественички в Индия – това са шалвари и дълга до коляното горна риза, в комбинация с шал. Полезно е и срещу изгарящото тропическо слънце. Особено в мюсулманските райони, където жените покриват главите си. При влизане в храмове задължително си носете шал, за да покриете раменете си. Саритата са много красиви, но не винаги са удобни.
Използвайте предните седалки в автобусите – те обикновено са месата определени за жени, които пътуват без придружител.
Ако се налага да отивате някъде сама, вървете все едно отивате някъде по важна работа. Не отвръщайте пряко на погледите на мъжете.
Хората от обслужващата сфера третирайте неперсонално, без лични забележки. Не отивайте в къщите на непознати и не ги канете, където сте отседнали.
Заключвайте се в хотелската стая, когато се приберете.
Не отваряйте вратата на непознати и звъннете на рецепцията да ги проверят.
Ако пристигнете късно, не се съгласявайте да поделяте таксито до хотела с друг човек.
Когато пътувате с рейс или с рикша бъдете сигурни, че всички части на облеклото ви са плътно до вас, както и избягвайте да подавате глава или ръце и крака извън очертанията на возилото, защото индийските шофьори виртуозно се разминават на косъм. Не се шашкайте от начина им на каране – изглежда напълно хаотичен, облегнат само на здраво надуване на клаксона, но индийците са изключително внимателни към чуждия живот.
Носете си книга, четете в ресторантите, докато чакате поръчката, за да не привличате много вниманието върху себе си. Настанявайте се за предпочитане в зоната определена за семейства.
Индийците са скромни хора и винаги готови да помогнат. На някоя гара може да се окажете плътно обградена от десетки хора, които настойчиво и кротко ви разглеждат. Но освен дисконфорта от толкова внимание накуп няма опасност. Пазете си багажа.
Ако се усетите следена, влезте в някой хотел и изчакайте няколко минути.
Обикновено не би трябвало да имате проблем, но ако такъв възникне, потърсете униформен представител на властта, към когото да се обърнете.
Ако ви се налага да излезете вечерта, ангажирайте си рикша през хотела, която да ви закара и да дойде да ви вземе. Информирайте на рецепцията къде отивате и към колко очаквате да се върнете. Уверете се дали шофьорът е разбрал, че трябва да ви прибере.
Разговаряйте с индийците с ясни и кратки изречения. Те много често казват O key и Yes, без всъщност да са разбрали какво искате от тях. Формулирайте прости послания.
Козметика:
Говорим за сухия сезон – ноември – април, когато въздухът в Индия е много сух и за това се налага непрекъснато овлажняване на лицето. Най-добре е да носите със себе си шишенце с пулвелизатор пълно със сребърна вода/ купува се от аптеките, а може и обикновена минерална вода/, в което сте прибавили 2 капки розово етерично масло, може лавандула, сантал или тамян – последните са влагозадържащи. Този спрей освежава, а може да служи и за почистване – първо напръсквате лицето и го изтривате с тапмони. След като почистите лицето, може пак да го навлажните преди да поставите масло – прекрасен е микса от сусамово, бадемово и жожоба – 5 грама в малко шишенце, към който можете да прибавите капка от пшеничен зародиш.
Носете си масло от мента и евкалипт – за да си капвате по една капка на литър вода за пиене –освежава, дезинфекцира и помага при проблеми със стомаха.
Маслото от чаено дърво е много полезно за дезинфекция на отворена рана и пъпки.
Мийте си косата с шампоан от индийска аптека, за препоръване е да съдържа алое вера. Нашите шампоани изобщо не се справят с тамошната вода.
Здраве:
Въпреки че Индия се свързва с много болести и опасности, ако спазват правилата на внимателните пътешественици обикновено не им се случва нещо повече от обикновено стомашно разтройство за ден, два. Във всеки гид за Индия можете да прочетете препоръките за предварителни ваксинации. Аз лично не съм се ваксинирала.
В аптечния комплект е добре да има:
Спринцовки и игли за еднократна употреба
Аспирин и витамини.
Един силен полифункционален антибиотик.
Носете си голяма опаковка цитросепт – екстрат от костилките на грейпфрут/от аптеките у нас/. Това е нещо много ценно в Индия – пийте профилактично по 10 капки, разтворени в малко вода поне първите 5 дни и всеки път при проява на неразположение увеличете капките на 10, 15.
С цитросепт 3 капки можете да си дезинфекцирате един литър вода за пиене, както и водата, с която миете зеленчуци и плодове. Най – добре е да покиснат малко в такъв разтвор.
Не си мийте зъбите с водата от чешмата! Само с минерална бутилирана вода от магазина. Внимавайте като се къпете да не се жабурите с водата от душа.
Добре е да имате препарат за намазване срещу ухапвания от комари и мрежа срещу комари, която можете да разпъвате над леглото си (поръчайте на рецепцията да ви купят).
Препарат срещу алергии.
Срещу повръщане и срещу разтройство.
При разтройство пийте литър вода с една лъжичка захар и с една лъжичка сол.
Винаги в себе си да имате глюкоза на прах – При нужда съотношението е 3,4 лъжички на литър вода – при обезводняване, отпадналост, общо неразположение. Без да се прекалява. 3 литра от този разтвор на ден са достатъчни. Така се задържа влагата в организма и се доставят хранителни вещества.
Крем с висок фактор против слъчево изгаряне. В случай че все пак това се случи – намажете се с масло от лавандула /разтворено в супена лъжица неутрално масло – жожоба, сусам/ или алое вера.
Масло от лавандула върху кожата е добре против ухапвания от комари.
Крем срещу гъбични инфекции на кожата.
Антисептик – йод, при наранявания.
Бинт и лепенки за покриване за превръзки на открити рани.
Термометър и ножички.
Мултивитамини.
Над 2000 метра височина пийте повече вода, дори когато не сте жадни, защото организма много бързо се обезводнява – влагата се губи през дишането и през кожата, без изобщо да се усеща. Ще познаете това по интензивния жълт цвят на урината или просто по рязкото намаляване на необходимостта от уриниране. Добавяйте сол към храната си.
Обувки:
Сандали удобни за ходене с лепенки отгоре – продават се по спортните магазини. Те са добър вариант в комбинация с вълнен чорап, когато застудее – така стават като топли обувки.
Удобни маратонки със стабилна подметка за неравни терени.
2 чифта памучни и два вълнени чорапи едни дебели други по-тънки
Раници:
Добре е да имате малка и голяма раница. Носете си катинарче с код. Кълбо здрава корда. Наръч малки и по големи прозрачни пликчета.
Малката раница ви трябва при по дълги пътувания с рейс или влак, когато големият багаж е някъде далеч от вас. В малката раница е добре да имате – тоалетни принадлежности, чаша, лъжица, нож, фенерче! Шал – памучен по-голям и вълнен тънък също голям. Резервна тениска, гащи, чорапи. Кърпички – винаги с вас в чантичка на кръста на кръста – сухи, мокри- антибактериални и антибактериален гел в малка опаковка. Тоалетна хартия, малък термус, бутилка вода. Вземете си превръзката за очи от самолета – така можете да спите по всяко време ако се наложи. И много важно – тапи за уши! Спестяват ви– клаксофонията, и музиката, която понякога шофьорите на автобуси стоварват върху нещастния турист.
Дрехи:
Тръгнете само с един кат европейски дрехи, за студените аерогари, защото иначе се налага да ги влачите по време на пътуването. Вземете си само 5 чифта памучни гащи и пликче с ежедневни превръзки, за да не се налага да перете толкова често бельото си.
Добре е да имате:
Шапка за слънце. Слънчеви очила.
Тънко шушлеково гортексово яке и/или Ветровка – връхна дреха с качулка и неопренова материя отвън, а отвътре с тънък полар – дори в по-топли дни трябва да имате нещо, което да спира вятър, особено по рейсове и влакове.
При застудяване добра работа върши термобельо и отгоре тънък гортексов панталон, който като се сгъне е колкото една шепа.
Тънък вълнен пуловер, поло.
2,3 памучни потника и толкова тениски – купете си ги от Индия.
Голяма част от индийските дрехи са от много хубав памук и имат прекрасни цветове. Позволете си да раз-цъфнете. Проблемът е в устойчивостта – често след първото пране те просто не стават за носене повече. Затова просто ги хвърляте след носене/ струват 2,3 лева/ или проверете: ако пускат, в никакъв случай не ги перете с другите си дрехи. Добра тактика е да купувате бели, или с цвета на коприната дрехи. Разбира се има и много качествени облекла. Просто питайте дали цвета е фиксиран. Обикновено шаловете са с фиксирани цветове.
Внимавайте с перачите на дрехи – така млатят дрехите ни по камъни и с бухалки, че често не можете да си ги познаете след това: с половин ръкав или ципа е скъсан. Давайте им да ви перат неща, които ще издържат този метод на пране. Но общо взето е много приятно да си получиш дрехите изгладени и колосани.
Храна:
Яжте само в ресторанти, в което има повече хора. Съмнявайте се, когато един ресторант е празен. Избягвайте сурови листни зеленчуци и плодове, които не се белят. Грозде, диня и пъпеш не са за препоръчване, защото амебите могат да проникнат вътре в клетките им. Банани, белени ябълки, мандарини, манго и портокали са подходящи.
Не яжте храна от сергии по улицата!
На дълъг път не яжте от храната, която ви предлагат пътуващи готвачи във влака и по спирките на рейсовете. Вода от запечатани бутилки, плодове, бисквити, сухи плодове и ядки са по-добрия вариант.
Не се доверявайте на менюто в ресторанта. Те самите често не знаят какво предлагат.
Киселото мляко в Индия е много вкусно, зеленчуците им също. Понякога просто влизам в кухнята на ресторанта и ако ми разрешат си сварявам моркови, червено цвекло, зелен фасул или си правя таратор.
Поръчвайте проста схема ориз с дал/леща или боб/или райта – кисело мляко с подправки, лук и домат. Хлябът – чапати или бътър нан/ печена тънка питка с масло/ е много вкусен.
Внимавайте с напитките, защото определено не им слагат вода от бутилки – примерно ласи- техния айрян. Не пийте напитки с лед, защото замразяването не ви спасява от бактерии и амеби. Изтисканите на улицата сокове също са риск.
Когато искате кафе или чай казвайте: Но шугар! – за да можете да получите напитката поне с една лъжичка. Индийците имат друга представа за сладко.
Масала чай е много добра напитка – балансирана с подправки и мляко тя направо е хранителна и човек може да изкара на чай и един ден спокойно, без да усети глад.
В масала чай слагат – индийско орехче, джинджър, черен пипер, карамфил, кардамон, към вече кипналата вода с мляко и черен чай.
Парите:
Сменете още с пристигането една сума на летището. После обменяте на препоръчани от хотела места. Носете си парите в чантички на кръста под дрехите, пак там закачете фотоапарата си. По добре не носете скъпи часовници и бижута да не дърпаме дявола за опашката.
Ако живеете по ашрами и хотели 3, 4 звезди за един месец ви устройват 700 – 900 евро. Билета в двете посоки е 700 евро. Ако вземете самолет през Истамбул – има полети на арабските авиолинии, може да ви излезе 350 евро в двете посоки. Разноските за храна и хотел на ден са около 600 рупии – което е 10 евро или 20 лева.
Пазаруване:
В Индия си струва да се купуват полускъпоценни камъни, сребро, злато, коприна и вълнени шалове. Също чайове, подправки и уханни масла.
Накрая мога да кажа: Мили пътешественички, когато самолета се отдели от пистата отделете първия час за да помислите върху това, което сте оставили зад вас. След това забравете всичко и опънете си антените си към настоящето, бъдете будни, наслаждавайте се на това, което е и оставете света да рисува по вас. Винаги стават чудесни картини…
BON VOYAGE!
В КАРЕ
Познавам една жена, която много пътува. Казва се Искра Сиама – Буба, както я наричат приятелите. Тя разпределя времето си така – живее в Париж 4 месеца, прекарва поне по 2 месеца годишно в Индия, всяка пролет и есен се връща в София, а останалото време, е където я завее фотоапарата й. Тези дни се случи в България и аз я издебнах в хотела й, за да я разпитам за нейните правила. Ако любопитството, смелостта, умението да се приспособяваш и будността са основни качества на пътешественика, то Буба е истински Пътешественик!
Бубини правила за пътуване из Индия
За Индия не се тръгва без:
Крадено одеалце от самолета, дето го дават за през нощта. Малко, меко и леко.
Служи за всичко – като е мръсно да седнеш, като е студено да се завиеш, да се наметнеш, вместо възглавница, за подпиране на врата, докато се килкаш в автобуса.
Бяла голяма памучна кърпа – служи за чаршаф, вместо калъфка, да си избършеш носа, за след баня, за глава, да се наметнеш, да се скриеш от слънцето.
Собствена чаша за случаи, в които ти дават чай не в глинена чаша, която се чупи след това.
Комплект китайски пръчици за хранене – това са моите прибори. Мия ги и си ги прибирам в чантата. Удобни са и леки. Обожавам индийската кухня. Ям леща с ориз, ориз със зеленчуци и техния хляб с кокосово масло. Поне 2,3 банана на ден – съдържат всичко, белят се, алкални са и пресичат разтройство ако се наложи. Обикновено, когато живееш в Индия 7,8 месеца отслабваш между 10 и 15 килограма. Това е от по- балансираната индийска храна, от климата и от динамиката на преживяванията.
От Индия си купуваш верига, от Европа носиш катинар с по голямо ухо, за да можеш да си заключваш багажа и всякакви халки. Когато пътувам в трета класа по влаковете се увивам с веригата и заключвам багажа за себе си. Особено огромния ми Никон. Ако ще го крадат върви с мен. Чак тогава заспивам.
Здраве:
6 еднократни спринцовки с различни игли.
Водата в Индия е главния източник на опасности. Много трябва да се внимава. Не пия и не ям нищо, в което може да участва непроверена вода. От такава можеш да хванеш амеби или хепатит А и F. Хепатит C и B се хващат по полов или кръвен път. Пътувам от 20 години в Индия и нито веднъж не съм се разболяла. Всичките ми приятели са се разболявали от хепатит или от амеби. Пия вода само от магазина и мия плодове и листни зеленчуци с вода, в която разтварям таблетки за пречистване, които съдържат хлор. Ако ме съмнява водата за пиене слагам вътре такава таблетка. Пресно изцедени сокове не пия, защото не знам как са мити плодовете и дали няма някаква добавена вода.
Трябва ви още памук, бинт и спирт.
Добри хапчета срещу цистит. Човек може да простине и в много горещо време. Жените пътешественички са изложени на това и е много мъчително.
В Хималаите тибетците и непалците знаят какво да правиш, за да не се обезводниш. Непрекъснато ръфат едно много солено твърдо сирене. Добре е да се взимат таблетки със сол. И да се пие повече вода.
Капки за очи. Взимаш проста стерилизирана вода за промиване на очи от аптеките в България, в Индия е много прашно и лесно се получава конюнктивит.
Дрехите си ги правя при шивачите на улицата в Индия – прекрасни памуци и коприни – леки и подходящи за техния климат.
Много важно: По горещите пояси ползвам тънък памучен спален чувал, краден от френските железници – лек е като перце. Имам и пухен за високите места.
Мога да спя навсякъде – права, седнала, на земята.
Тези правила ми отварят възможността да се докосна до невероятни светове.
Иначе просто си вардиш леглото цял живот.
2008 сп. «Жената днес»
Публикуван в книгата “Милостта на малките огледала” (Сиела 2010)
77/80
Един не висок мъж с чуплива кестенява коса, която носи на малък самурайски кок отзад на тила, се изкачва с джип по стръмните склонове на Швейцарските Алпи. Облечен е в топла карирана/ каква друга да е/ риза. Този ден не е вързал косите си и те падат на високото му чело. Има безпомощост и сила в начина, по който гледа през дебелите лупи на очилата си напред в мрака. До него на седалката лежи зелена кожена чанта, от която подава глава разкошна бяла котка, напълно безразлична към тръсканията на джипа. Той преподава философия в Берн, пише стихове на изчезващото швейцарско наречие романш и се е запътил към една каменна хижа в планината. Както обикновено по това време на годината ще остане там в следващите три месеца, за да пасе една особена порода високопланински овце. Влече го мълчанието и суровото битие.
Приема стадото, изпраща предишния овчар, приготвя си омлет, две препечени филии черен хляб, налива чаша студено Бужоле и сяда пред камината в изтърбушения диван. Все още градът обитава мислите му. Студентките. Котката с един скок се намества на ръба на дивана и полага предните си лапи върху главата му. Това прави тя, когато мъжът мисли твърде много.
На следващия ден пастирските му задължения се стоварват върху него и градът изчезва. Връща се вечерта прогизнал от мъгли и дъждове, гладен и измръзнал. Взима топъл душ, яде студено печено месо и пие вино пред огъня. Бялата котка ляга на корема му и слага лява лапа на диафрагмата му. Това прави тя, когато е тревожен.
Веднъж до късно дири една овца. Връща се изтощен. Налива си вино и се тръшва на дивана. Няма сили да кладе огън. Хвърля ботушите. Сяда на дивана и гледа по навик в огнището. Котката се настанява върху опънатите въжета на врата му. Тя е пухкава, топла яка, когато той се чувства изгубен.
Така живеят мъжът и бялата котка.
Един ден, някъде месец преди края на пастирския му живот, той я вижда.
Да, мъжът вижда котката си. От дългото бродене по върховете движенията му са станали меки и ловки. Мерва същата грация в бялата котка, когато с един скок тя се добира до остатъците от неговата вечеря. Наблюдава внимателно животното и за миг зърва в нейните пропорции как е устроено съществуването.
Става, сграбчва котката, взима една рулетка, лист хартия и молив. Заклещва животното мужду коленете си и започва да го мери:-
Разстояние от опашка до муцуна – 77 см.
Обща широчина на мустаците –16 см
Разстояние между двете уши – 8 см
Височина на лапи – 4
Широчина на котката – 12 см
77х16х8х4х12.
Гледа развълнуван съотношението между размерите. Играе си с нея и рови в пуха й. На следващия ден премерва котката отново. Този път от муцуната до опашката излизат 80см.
С 3 см повече, отколкото от опашката до муцуната.
Решава, че се е напил и пуска котката. Тя изфучава и се скрива под сандъка за дърва.
На сутринта сверява данните – от опашката до върха на муцуната 77. От върха на муцуната до опашката 80. Сграбчва котката и пак я мери. Отново единия размер е с 3 см повече.
През следващата седмица мъжът се блъска с тази загадка. Постепенно забравя за овцете. Престава да ги извежда на паша. Стои и гледа котката. Успее ли да я докопа, я премерва. Тя се противи на тази инвазия в простанството й. Дере го, когато я изтегля изпод сандъка за дърва. Полудявам – казва си той – това е просто един размер. Някакви си шибани три сантиметра.
Мъжът мери и записва: от опашката до муцуната 77, от муцуната до опашката 80.
Забелязва отражението си в тъмния прозорец. Косата му е още по-буйна. Пуснал е брада. Драсва очертанията на главата си върху изпотеното стъкло и я премерва. Взима нов лист написва името си, отдолу – широчина глава и нанася размера. Пие направо от бутилката.
77/80х16х8х4х12го следи от гредите под тавана на хижата, където се е покатерила.
Мъжът слиза в избата да търси стълба.
Следващият овчар, който идва да го смени, намира мъжа мъртъв. Целия издран, паднал на пода върху купища листове пълни с някакви сметки. И разкривен напис: Господ няма точни размери.
Полицията едва успява да улови една недоверчива бяла котка. В кошарата има стадо кози. Няма и помен от овце.
80/77
ТЯ е като изрязана от картините на малките холандци. Никакъв бюст, изфръкнало високо дупе, закръглени бедра, порцеланова кожа и дълга до кръста права кестенява коса, която замята лениво от време на време. Лицето и, винаги добре напудрено, е спокойно и леко очудено. Сякаш всеки миг ще попита –Така ли?
Облича се семпло, почти по детски. Слага на устните си орехов гланц. Носи само рокли: Прави малки рокли до под коляното, три четвърти чорапи, ниски обли обувки с каишки и копченца. Може да стои неподвижна с часове с изправен гръб и да наблюдава света. Обича също рокли с висока талия, най-женствената линия, готова да поеме винаги евентуална бременност. Като допълнение слага малки жилетки. В бялата си ръчичка здраво държи скъпа чанта. Носи перли – винаги по много, за да се къпе в матовия им блясък. Най-обича да се разхожда само по перли в къщи, загърната от водопада на косите си. Понякога, за да подлуди някой любовник добавя и прозрачна престилчица, докато приготвя нещо за хапване. ТЯ обича мъжете. Готова е да им посвещава много време, защото вечността и принадлежи. Пътува с тях, докато си вършат работата. Гледа ги как играят, как се боричкат, как заминават и как се връщат. От време навреме се вглежда в пудриерата си и се освежава с бяло пухче. Затваря се с тях в банята, за да ги къпе. Отказва да ги придружава само на лов, защото е възмутена от това, което те причиняват на животните. ТЯ има много ценна професия – занимава се с разтроени животни. В момента спасява един депресиран питон, една чинка с тик на крака и от съвсем отскоро разкошна бяла персийска котка, която изпада ту в пристъпи на недбуздан бяс, ту в дълбока тъга. ТЯ съзнава арогантността на своята професия – да поправя замисъла на Божественото. Но тъй като е също един от неговите шедьоври приема, че и е дадено свише да разбира животните и да им помага. Понякога просто стои до тях. ТЯ умее това. Разбира тежката им участ да са домашни затворници. Котката е изключение. Тя не може да бъде крепостна, създадена да съществува покрай човека без дълбоки душевни обвързвания.
Този ден ТЯ решава да иде в един елегантен клуб. Взима със себе си бялата персийка 80/77 /на златния медальон с името на врата й са надраскани 2 цифри – 80/77 – Станно име за котка/, защото отново е изпаднала в меланхолия. ТЯ върви в измития от дъжда град с гумени ботуши на рози, обути на босо и малка рокля от фин шифон екрю, под която се подават дантелите на комбинезона й в прасковен цвят. Главата на 80/77 ритмично се поклаща от бежовата й чанта.
Влиза в клуба точно, когато отново почва да вали. Напоследък климатът е като в тропиците. Поръчва сухо мартини с една чинийка зелени маслини отделно, защото три никога не са достатъчни. Дъждът барабани по стъкления покрив, котката мърка в скута й. В такъв миг времето наистина спира. Но точно тогава котката се изхлузва, втурва се мужду масите и скача в скута на някакъв много дребен човек.
ТЯ отива да си я прибере. Извинява се за безпокойството. Той и отвръща, че неговият скут е достатъчно щедър да поеме и още една котка. Руменина избива под ненапудрените места по лицето й. Нещо в дързостта на това джудже я подчинява. Сяда срещу него. Чувства, че цялата пламти. Той бърка в джоба си и й подава малка инкрустирана с рубини пудриера.
Отгоре по прозрачния таван дъждът се усилва, бурята лепи листа, шиба косите на брези.
Странно е да съм заедно с джудже сега в този аквариум, заобиколен от удавници, които искат да влязат – мисли си ТЯ. Шумът от дъжда заглушава думите им. Ако изобщо нещо говорят. Той рови с красивите си ръце в белия пух на котката.
След седмица тя се жени за него и става Дукеса Ван Хотен. Когато дъщеря й я пита мамо ти защо си се оженила за джудже ТЯ й отвръща:
– Скъпа моя, баща ти е единствения мъж, който винаги знае кога да ми подаде пудриерата…
Сп. L’europeo
Публикуван в книгата “Милостта на малките огледала” (Сиела 2010)
Всеки дом отразява обитателите си чрез специфично ухание, цветове, предмети и решение на пространствата. Затова някои къщи ни изплюват, а от други не ти се тръгва. Да бе – ще кажете – я да имам средства, такава къща ще спретна, че няма да ти се иска да си подадеш носа навън. Но само с пари може и да не стане, защото, ако подредбата е само опит за салто в един нов социален статус, опит за скриване на миналото и надяване на току-що скъпо закупена идентичност, ще постоиш на дивана с много нули, ще се повъртиш из лъскавата кухня и ще ти се прииска да се скриеш в уютната кухня на леля ти, дето правеше в нея шалчета от пера за операта, примерно.
Откъде е този неуловим дух, който изпълва дома и блести отвътре?
Това е ЕНЕРГИЯТА на живеещите в него. Разбира се, всеки човек си има различни жизнени фази и настроения, според които силата му достига повече или по-малко света наоколо. Веднъж с месеци не можем да преместим купчина книги и прочетени списания от табуретката пред дивана, друг път се впускаме да подредим дневната, дори я пребоядисваме, изхвърляме някаква куца масичка и си купуваме китайска, от червена лакирана кожа, или си я измайсторяваме сами, с крака от речни камъни.
Затова са толкова не-обикновени къщите, които носят следите от настроенията на обитателя, на поколения обитатели.
Затова си струва да надникнем в къщата на артиста – един обитател по призвание внимателен към състоянията на душата си.
Но първо да се справим с понятието артист.
Предварително се извинявам за общия характер на тази част от статията. По-нататък ще се опитам да бъда по-конкретна в примери.
Артистът е човек, който има таланта да създава паралелни светове и да поражда идеи. Той мисли, чувства себе си и живота и по този начин си осигурява други гледни точки към реалността, вижда неща невидими за погълнатите от рутината. Каквото и да му коства това. Ако творецът (да го приемем за синоним на понятието артист) има умението да завладее другите с про-видяното и успее да ги убеди да му дадат средства, той реализира идеите си. Като Фелини. Други така и не успяват приживе да гоубедят съвременниците си в гениалността си, но вярват, че са по пътя, продължават и сега се избиваме за техните платна. А за визиите на трети така и не научаваме, защото те никога не успяват да прелеят към реалността и остават заключени в главите им.
В България през осемдесетте гостува изложба на последните рисунки на Пикасо, отново с бикове, жени в еротични пози и плодове. Необичайното беше неизменното присъствие на собствения му профил, забит винаги в крайната дясна част на рисунката, откъдето спокойно и някак отстранено художникът наблюдава пресъздадения от него кръговрат. Може би тук някъде можем да търсим ключа към разгадаването на понятието артист. Тази едновременност на присъствието вътре и извън реалността пряко маркира живота на артиста. Респективно и неговата къща. Той пребивава предимно в сферата на не-материалното, на идеите и затова търси празни необременени пространства – изоставени фабрики, обори, халета и складове, които подтикват към игра и създаване на нови светове. Артистът инстинсктивно търси контакта със земята, със суровите необработени материали, за да балансира пребиваването в мислите. Той се усеща свободен именно, защото инвестира огромна енергия за въображение и като цяло външния свят за него не е от толкова голямо значение. Много често къщата му е в пълен безпорядък и на него изобщо не му пука от това. Попадала съм на мумифицирана филийка с лютеница и до нея мухлясяло кюфтенце, забравени явно от години на шкафа, в дома на един поет, който пишеше прозрачни, чисти хайку. Материалът и инструментът на артиста е собствената му същност. Без да познава себе си, той не би могъл създаде истински талантливи неща. В този смисъл артистът активно се труди върху своята осъзнатост. Той смело прекроява, преобръща, подписва се, разхвърля и оставя предметите и пространството в дома му да говорят сами за себе си, без особено да се тревожи за това как изглежда всичко това.
Артистът наистина си играе – изкуството е социално разрешената форма на безотговорност. Като в същото време прекрасно се ориентира в собствения си безпорядък, подчинен на някаква убягваща за външния поглед логика. В ателието на Христо Явашев чистачката била предупредена да не променя мястото на нито един предмет, щото веднъж изхвърлила някаква смачкана хартия, която се оказала много ценно произведение на изкуството!!!
Твърде често ателието съвпада с дома на артиста. Още повече, че за него няма работно време. Той е слял живота си с творенето, какъв нахалник, ще кажете – въпрос на избор – би ви отговорил той. И този избор си има своята понякога скъпа цена. Виж повечето филми и биографии на артисти.
Гледах един прекрасен албум «Ню Йоркски ателиета». Празни. Сиви стени. Черни. Червени тавани. Боядисани в бяло протрити дъски на пода, довлечен отнякъде куфар за маса, лилаво продънено кожено кресло, радиаторът е от масивен чугун с релефни розички, вана с лъвски крака, пригодена за полягване. Ултрамодерно осветление. Артистът има нужда от предмети с история, предмети, оплодени от стилове и време. Така, като прибира някакви неща в къщата си, той прескача и се захранва от епохи и стилове, постига еклектика, която откроява индивидуалността му и свидетелства за неговото едновременно присъствие в пространството на варианти (виж едноименната книга на Вадим Зеланд), където всичко, което е, било е и ще бъде, съществува едновременно тук и сега и е само въпрос на енергия и осъзнатост да избереш това, което искаш. Така артистът изважда от това пространство комбинацията, която най-подхожда на неговата интуиция и на посланието му в момента – без значение дали това е поредната му творба, просто създава дома си или се отправя на внезапно пътешествие.
В Западен Берлин сме. Преди да падне стената. Моят съпруг е поканен да участва в театъра на Хенри Барановски. Живеем в къщата на административния директор на театъра. Това е пететажна сграда точно срещу входа на затвора Моабит.
Разполагаме с голяма стая с чугунена печка, която палим всеки ден. Стените са от плет!!! Напукани и откъртени на места. Тези рани хазаите грижливо са покрили с бронзова златна боя, която откроява релефа на плета, или са ги прикрили със залепена чашка за кафе, заедно с чинийката, а направо горе в нищото към тавана се мъдри закачен стол. Може би за уморените, по-стари ангели воайори. Странни са нашите хазаи. ТЯ е административният директор. Дребна, ходи винаги с почти бръсната глава, къси горни сака с еполети, нашивки и други униформени знаци, а надолу неизменните дънки. Тоалетът се довършва от широк набор ботуши за езда. ТОЙ, но всъщност може би тя, е висок, красив мъж с руса, до раменете подстригана на черта коса, носи 43 номер дамски обувки със стабилен ток и деколтирани черни рокли. Вечер взима метрото, за да го опипат на Check point Charly, и така прекосява стената. Пее в нощно кабаре в Източен Берлин репертоара на Марлене Дитрих. Ние сме дискретни наематели, поставени в позицията на Пикасо, спомената по-горе. Ето каква е къщата на тази двойка. Кухнята е малка, изненадващо функционална и уютна – те обожават да правят дълга закуска в неделя и ни канят. Гъчкаме се около малката маса, отрупана с шунки, масло, конфитюри и обилни кани с кафе и картони с мляко. В хола по земята има най-яркия и дебел жълт мокет на света, гора от хербаризирани екзотични дървета в истински размер, по които висят десетки клетки със славеи. Завесите са маркирани от преметнати върху масивен месингов корниз парчета екзотични платове. Пропуснах да уточня, че таваните са по 5 метра.
Но тоалетната. Тоалетната! Тя е огромна. С копринени тапети на пауни и магнолии. В нея има зелен диван и тоалетка – стил рококо, отрупана с макияж, перуки, изкуствени цветя и панделки. Разбира се, вана и две стени с книги, до височината на тоалетката, над които висят огромни лъстиви плакати на мъже, които се разделят по някакви гари. Малко тук е само прозорчето и живото цветенце пред него. В ъгъла между рафтовете с книги е навряна тоалетната чиния с дъска с лакирани снимки на Дитрих. Скоро и на мен ми харесва да се заседявам с часове в тази стая за обживяване на себе си, преди да се поднесеш на другите. Чета си на дивана, на тоалетната чиния, пудря се пред тоалетката, кисна в ароматната пяна и се дразня, че нямам водоустойчиво тефтерче да записвам прилива на идеи. През седмицата почти не се засичаме с нашите хазаи, но събота и неделя, често ни разбуждат кикотене, музика, оглушително чуруликане и… шумове от разместване на мебели. Директора и Дитрих почти всяка неделя разместват ролите си, мебелите също, влачат някакви предмети, като че ли свити от театрален реквизит и после канят гости, които се надвикват с птиците и капят жълтия мокет.
Когато процесът на създаване на конкретен проект е набъбнал няма място и време за ИЗ-ВЪН. Така живее и работи от години режисьорът Франсоа Танги, когото съпътстваме през 1989 г., завладял старите халета на завода Рено с трупата Theatre du radeau в Льо Ман. Вътре в това огромно пространство е изградена сцената, до нея има груба маса за шейсет човека, отстрани е построено малко административно остъклено кубче, където са компютрите, мониторите, техниката и се приготвя обядът. А под сцената Танги си е сковал кучешка колибка, която побира само постелята му, и там, в тази бърложка, той се навира да спи, а сутрин се разсънва между дебели парцалени чичковци, акордеони, виолончели, цигулки и английски рогове, докато някой по-ранобуден член на трупата е дошъл вече и прави кафе. За всички.
Друго важно нещо в мястото на артиста е светлината. За художниците светлината отгоре е необходима. Несравнимо е усещането да пребиваваш под стъклен покрив, който ти доставя всеки момент настроението на деня отвън – разсеяно и дискретно, както и сълзите на дъждовните дни. Обитавах едно такова ателие в Рим, на Via Marguta в подножието на хълма на Vila Borgese. Там в началото улицата е била предимно с ателиета, в които са творили много артисти. Сега Via Marguta е известна със своите антикварни магазини, а ателиетата са станали едно от най-шик местата за живеене. Излизаш и попадаш на килимаря или на отворената работилница на майстора гравьор на камъни. Той вече е запалил камината, и след малко ще дойдат приятелите и клиентите. Можеш да стоиш и да гледаш цял ден като на кино.
Има несравнима притегателна сила мястото на артиста. Сигурно защото няма Бързам, няма ТРЯБВА – има СВОБОДА в това, което не се или се прави. Може би затова в Париж, по-точно в Латинския квартал, веднъж годишно последната събота на септември съществува традицията Les Portes Ouvetres. Тогава отварят обичайно недостъпни, защото са станали частно притежание, архитектурни паметници, музеи или ателиета на известни артисти. Така хората могат да влязат вътре, да се запознаят с тези, които ги обитават, да видят редки творби, да почувстват мястото, в което са породени, и да изпият по вино. Чувстват се особено, някак по-близо до себе си. Част от тези пространства. Искат да живеят така.
И тук е може би мястото да допълня формулировката на понятието артист: За мен всеки човек е артист, защото сме дарени с енергията на миросъзданието. Всеки, който си я използва, за да твори, независимо дали създава конкретна художествена творба, или просто пише романа на живота си е артист. А други са се отказали от нея. Тътрят се след старите си мисли и жумят за съкровеното в себе си. Стига да сме осазнати творенето се случва във всеки момент – докато вървим, докато готвим, докато чистим къщата си, докато общуваме с другите, докато създаваме дома си, докато съчетаваме дрехи и цветове, докато стоим в тишина.
Безкрайни са полетата на пре-създаване на себе си – просто трябва да оставим енергията ни да прелива. Това дори не е въпрос на избор. Твориш, защото не можеш да не го правиш. Необходимо е само време, търпение и любопитство за въпроса «Кой е вътре?». И доверие в отговора. А той най-често се проявява в желанието да се прави обичайното по различен начин или нещо съвсем ново, което после се оказва забравена мечта. Енергията е тук, остава да се отворим за света. И ето – вече сме в къщата на артиста.
Сп. Brava casa
Публикуван в книгата “Милостта на малките огледала” (Сиела 2010)
Лола, всички й казват Ла, знае, че Симон спи със сестра й Матилда. Напоследък Си, така го нарича Ла, е зъл и нервен. Това е сигурен знак. Оставя я в Бояна с детето, без кола и слиза в града на фитнес, на бизнес вечери, прибира се късно и се дърпа в другия край на леглото. В началото Ла не знае какво точно става, само усеща, че надвисва опасност. Крие се от нея в рутинните си задължения около детето. Както преди, става към 5 сутринта, за да избегне глъчта и изписва страници в дневника си. Си прави сцени:
• Къде ми е лъжицата? Кога ще се научиш да внимаваш в мен. Ще ми подадеш ли някога солта още преди да съм протегнал ръка за нея… Има хора, които знаят как да гледат. Ти не виждаш нищо… В какво гледаш… – и с един жест Си събаря на пода сервираното, а подадената сребърна лъжица забива в земята. Ла взима извитата лъжица, опитва да я изправи и се отказва. Гледат се. Тя с крива сребърна лъжица в ръка. Чува се гласът на детето:
• Вие сега карате ли се?
• Да, – отвръщат родителите едновременно, – иди да си играеш навън.
Си продължава:
• Ти си егоистка. Интересуваш се само от твоето писане. Използваш богатството на семейството ми да се изявяваш на мой гръб. Но аз няма да търпя повече това. Ще те сменя.
Ла чисти храната от стената и пода.
След малко Си крещи от банята да дойде и да му сложи шибаната обица с брилянт и извръква нанякъде с джипа. От страната на седалката до шофьора често има кални следи. Понякога сестра й Матилда се качва в Бояна на вечеря. Тя е точно обратното на Ла – руса, бавна, закръглена, с щедра гръд, обича да мързелува и има вид на човек с твърд абонамент за Господ и за един живот поне от 300 години. Когато Матилда идва в къщата, пак става весело. Тя влачи със себе си някакъв фризьор, който изяжда с поглед Си. Си пърха напред-назад под толкова внимание, безгрижен и готов да забавлява. На следващия ден лицето му отново е затворено. Ла има чувството, че живее с двама души и търпи мрачния с надеждата, че това просто е облак. Един ден, докато говорят по телефона, Ла казва на Матилда, че вече не издържа повече да живее така, а тя я прекъсва с въпроса:
– Ама ти какво правиш още там?
В този миг Ла разбира, че сестра й спи със Си. Защото има нещо в интонацията на въпроса, нещо в искреното й учудване, че въпреки всичко случващо се (а какво е то?) Ла е още в това легло… И няма ли най-сетне по дяволите да се разкараш оттам, че да легна аз в него?
Тази нощ Ла стои до прозореца. Съблечена едновременно и от двете си семейства. Тази голота Ла покрива с решението си да не се издава, че знае, както се покрива труп. В седмицата, която следва, случайно научава, че има конкурс за водещи в нова радиостанция. Ла се явява. Какво да се тръшка, че няма кой да се погрижи за нея. Тайно от Си, защото той не обича Ла да работи нещо извън семейството. След няколко дни й се обаждат, че е спечелила конкурса и ще прави новинарска емисия срещу стабилна заплата. Започва в три и половина всяка сутрин, превежда новини от английски, които идват на запис, и ги представя в информационния бюлетин в 8.30., а после до 2 следобед подготвя репортажите за следващия ден. Си казва, че няма да я подкрепи в това и няма да води детето на училище. Ла тръгва на работа. Наема жена, която да чисти и готви три пъти в седмицата. Прибира се на обед – пие две ракии и ляга да спи. Става, кара се на детето и пак ляга да спи. Сутрин откопава заедно със шофьора таксито, закъсало в преспите на Бояна, и се добира с червени бузи до студиото. Така в полусън минават няколко месеца. Ла работи, печели пари, но няма и грам време да ги харчи. Раздава ги на нуждаещи се роднини, закъсали в кризата на прехода. Наближава Нова година. В дните преди празниците излизат със Си за подаръци. Светът е шарен и предназначен за купуване. Си й купува екип за ски. Обикалят из някакъв голям магазин и Си спира да премери нещо. Ла се връща към един щанд, за да си купи боти, които вижда, докато профучават край него. Си ненавижда пазаруването и затова тича из магазините. Ненавижда и факта, че тя изкарва свои пари. Ненавижда тя да ги харчи. Ненавижда Ла да не зависи от него. Когато Ла се връща на щанда, където е оставила Си, от него няма и следа. Хуква изпотена из целия магазин, но Си е изчезнал. Тогава тя още няма мобилен телефон. Ла знае от опит, че нищо добро не я чака. Вкъщи е тъмно, Си стои на дивана. Той става и прибира ключовете от къщата в джоба си. Взима пликовете с покупките й и ги изхвърля през прозореца. Сяда да свири на рояла. Ла храни детето. Си му чете приказка за лека нощ.
Срещат се отново в тъмния хол.
Ла му казва, че няма да го търпи повече.
Той става и я рита в пищяла с острата си обувка.
Влачи я из цялата къща за косата.
Ла разбира, че ако не се защити тази нощ, това ще продължава вечно. Използва едно разхлабване на захвата, отскубва се и впива нокти в лицето на Си. Оставя му по три дълбоки кървави дири от двете страни на носа. Си напипва потеклата кръв. Пребледнява. Става му лошо от кръв. Отива да види щетите в банята.
Сърцето на Ла спира, тя хуква към кухнята и търси брадвичката за транжиране на месо. Когато той изскача яростен иззад ъгъла на коридора, Ла го погва из апартамента. Си се смее и подскача по дивани и кресла, крие се зад вратите, но в очите му има страх. Нахлува в детската стая и се скрива зад леглото на детето. Навън се развиделява. Детето сяда в креватчето си и примигва сънено.
– Вие какво правите?
– Майка ти се опитва да ме убие.
Ла излиза от стаята на детето.
Навън вече е светло. Сяда на дивана с брадва в скута.
Си влиза в спалнята и се заключва отвътре.
Обикновено след такъв сблъсък следва едномесечно мълчание, в което измират всички домашни животни. Последния път умира кучето.
Но е Бъдни вечер. Отиват при родителите на Си. Майка му я гледа уплашено и казва: „Лола, какво си му направила? Може ли така?” Ла сяда на масата като доказана убийца. Поднасят й храна в потрес и страхопочитание. Бащата маже отгоре с вицове. Топло е. Бъдни вечер. Очакване за начало. Глинени гърнета, пълни с чудеса. Си е мек и добър. Подава на Ла един продълговат червен плик с нарисувана роза отгоре. Отзад пише „На любимата ми жена да ги похарчи, както и за каквото тя реши, да се чувства свободна да твори, да се радва на живота и да иде в любимия си град”. Вътре пачка долари и билет за Лондон. Свекърва й и подарява перли. Още едни перли. Матови. За черни дни.
Дните около празниците са като пързалка за бобслей, всички стремително и доверчиво се спускат по нея, понесли със себе си очаквания, надежди за чудеса и … липса на избор.
За Коледа Си и Ла са поканени на пуйка с кестени от техните архитекти Константин и Иринея Филипови. Това е единственото семейство, с което Си е склонен да се среща от време на време, защото с тях се обсъждат въпроси около къщите, които строят с Ла. Филипови са тежка софийска фамилия със стил, която вдъхва достатъчно доверие. Те имат традиция в правенето на пари. Поне пет генерации назад са лекари, адвокати и генерали – и всичко това е изкласило до семейството на Константин и Иринея с двамата им близнаци, които учат в Париж право и медицина. Тези еднакви диваци растат буйни и здрави, тренират гребане, съдират си дънките, не се къпят и бягат редовно от класическата гимназия. Страховитата им майка, изчерпала всички средства да ги вкара в семейната матрица, вече ги налага направо със сабото си, защото я болят ръцете от техните кокалаци.
Си е особено привързан към тяхната баба – майката на Иринея, г-жа Цветана Галилеева, съпруга на гинеколог, без нито един работен ден в живота си: Миньон със семпли черни рокли и вечните перли на врата – дори под престилката, като готви. Тя е стояла половин век зад гърба на мъжа си и е отгледала, изучила и омъжила подобаващо четири дъщери. Г-жа Цветана има своя бридж в четвъртък с други едни кукуминдри и не излиза навън без шапка с воалетка и ръкавици според сезона. На г-жа Цветана можеш да се обадиш в 5 сутринта и да я питаш какво се прави с мъртвец – веднага след като се е споминал, или на четиридесетия ден, или примерно с дрехите на починалия. Тя знае всичко за българските обичаи: броят на ястията по Бъдни вечер, ритуалите според черковния календар, пикантната история на София и… изобщо г-жа Цветана е ходещо обичайно право, облигационно, гражданско, владее счетоводство, управление на семейния бюджет и имоти, и всякакви не дотам явни трикове за поддържане на реда във фамилията. Веднъж Ла я пита каква е тайната на създаването на традицията в това семейство и защо бракът в него приключва само когато смъртта ги раздели.
Цветана я поглежда дяволито и казва:
– Мъжете работят и дават портофейла си на жените, защото те знаят най-добре какво е нужно за семейството.
И продължава да бърка един бешамел за суфлето от тиквички, което готви в сряда, когато идва Хелени, да чисти у тях.
Г-жа Цветана маже за последно с мед и масло коричката на пълнената пуйка с кестени – кулинарно събитие, за което се говори седмици наред преди и след Коледа, докато Ла и Си, вече попаднали в бобслей пързалката на празниците, се носят неумолимо напред към тази вечеря.
Ла е облечена с ренесансов кадифен сукман в карамелен цвят, от който излизат светлосините ръкави на рокля с плетена дантелена яка. На главата с кадифена карамелена шапка Лаура Ашли с джувка отпред. Си е в черен Ив Сен Лоран и с шест следи от нокти по лицето. Точно в 8 те влизат с невъзмутим вид и гледат невинно смаяните си домакини, достатъчно деликатни да не задават въпроси.
В огромния хол горят две камини. Дървото е лъснато с уханно масло, розовите персийски килими са дебели и меки, със сресани ресни, порцеланът и кристалът блестят в мрака на тежките шкафове. Поканени са политически, духовни и всякакви светски величия. Сред всички гордо се разхожда бялата котка Баронеса, със златен медальон на врата. Пухкавата Иринея е във вихъра си, забавлява гостите, дава нареждания на Хелени, която принася и отнася подноси. Ла се настанява на едно кресло до камината благодарна на топлината и сигурността, която обитава този дом. Приятно възбудени, всички дочакват появяването на пуйката, внесена лично от г-жа Цветана. Бялата й фризирана коса, аристократичното й лице и крехкото тяло са несъвместими със силата, с която носи тежкия поднос с чудовищната пуйка. Разговорите секват. Вече всичко се върти около пуйката. Константин сръчно я разфасова. Гостите сядат на указаните от Иринея места.
Ла е разпределена да седне в един кът до библиотеката заедно с г-жа Цветана и двамата близнаци.
Си е сложен до десния бут на Иринея срещу някакъв кандидат-президент и неговия подгласник. Всички притихват над чиниите си. Чуват се само възклицания и споделяния по виното.
Близнаците са с колежански сака. Върви непринуден разговор за тяхното следване и живота в Париж. Баба им описва детайли от закупената наскоро от нея къща в Маре за студентите, където тя често пребивава напоследък, за да ги наглежда. Ла слуша с облекчение сведенията за този просперитет.
Пуйката е с тънка хрупкава коричка, месото е крехко, а под него изтича смес от ябълки и кестеново пюре. Ла притваря очи. Вкусът на месото тръгва невинен, поет е от сладкото на кестена и е изпратен от деликатната кисела жилка на ябълката. Ла се наслаждава на този вкус и не й се иска да го облича в думи, но етикетът повелява. Редно е да се отбележи този кулинарен шедьовър, в който г-жа Цветана е вложила целия си талант. Ла отпива от виното, попива бавно устните си с колосаната салфетка и казва:
• Много Ви е вкусна путката, госпожа!
Ла замръзва. Това е сън. Сън е. Дано да е сън, казва си тя наум с поглед, забит в пуйката. Стои и не диша. За секунда поглежда към близнаците – те държат чините си във въздуха и гледат към баба си. Ла поглежда бързо към Цветана – тя невъзмутимо се храни, сложила правилно коленца, с внимателен поглед към това, което става в чинията й. Може би не е чула. Но тези идиоти със сигурност са чули. От тях вече долита давене и ръмжене. Ла ги поглежда – червени са като нажежената от огъня решетка в камината. В следващия миг те хвърлят чинините си на пода и с оглушителен рев изхвръкват от библиотеката. По коридора към банята се чуват викове на хора, поели си въздух за първи път. Ето как се къса пъпна връв и се върши накуп двойна инициация на близнаци. Сега със сигурност са вечно мои – си мисли Ла, докато стои срещу Цветана и копнее да е в банята при близнаците и да се въргалят по хавлиите, да е поне в коридора, само не тук с тази невъзмутима жена. А не върви да й се извини. Минават векове, в които Ла стои неподвижно с чиния на коленете, когато с лек скок в скута й скача Баронеса и започва деликатно да опитва от някакво парченце в чинията й. В този миг в полезрението на Ла влизат сръчните ръце на Цветана, подхващат котката от скута й и се чува ясния й глас в ухото й:
• Да, много е вкусна… Но… Лола…вие изобщо не се храните.
Ла я поглежда и вижда съвсем отблизо сините й очи, пълни с ирония и твърдост.
В този миг Иринея кудкудяка нещо за кафето и тортата, които са сервирани в другия салон. Г-жа Цветана се извинява и отива да й помогне. Ла излиза в коридора и се обляга на визоните на закачалката. Чувства, че се задушава. Слага си наметката и напуска дома Филипови, за да си поеме дъх. На улицата – мразовита коледна вечер и небе, което съдържа какво ли не. Ла е дежурна. До сутрешната й смяна остават два часа. Тръгва бавно покрай паметника на Съветската армия. Започва да се сипе сняг на големи парцали. Отгоре трупат пух за големия юрган. Ла върви бавно и оставя снежинките да се топят по лицето. На кръстовището до Спортната палата е тихо. Няма никакви коли. Всички са клекнали край пуйките по домовете си. Движение има само по билбордовете на кръстовището. Вместо обичайните реклами те излъчват Порно. Снимано отдалеч и отблизо. От много отблизо. Всякакъв вид. Хетеро. Хомо. Напред назад. Напред назад. Ла гледа движенията, формите и отворите. Топла, розова плът. Напълно уязвима там в студа, на кръстовището. Ла е неподвижна, възбудена от мащаба. От това, което правят тези огромни хора до студените сгради. Вятърът си играе с края на наметката й. Странно тихо е. Когато тръгва, снегът стене под краката й. От всяко рекламно табло по пътя й я дърпа садо-мазо, травестия, хард порно. Ла се приближава към студиото. Градът е опразнен. За кого ще прави новини, като жителите са изчезнали. По билбордовете вече излъчват само порно канали. Няма нужда нищо да се купува и нищо да се продава. Порно.
Кметът се опитва да превърне този тъжен град в «Столица на любовта».
На един калкан точно срещу витрината на редакцията й свети огромен надпис: I SEE YOU, BUT YOU DON’T SEE ME!
Ла влиза в тъмното студио. Съблича наметката си, слага кафе и гледа надписа. По лицето й падат сенки на снежинки и букви… I see you but you don’t see me, you don’t see mee… Припява тя и пуска света да шумоли в слушалките й.
По празниците продължават да се избиват в ивицата Газа. Папа Йоан Павел…
Сутринта, когато колегите й се появяват, Ла им разказва историята с пуйката. Те квичат, въргалят се на мокета и се хвърлят да изрязват заглавия на рецепти за пуйки от предколедните вестници: Пуйка с кисело зеле, Пуйка Бисмарк, Императорска пуйка, Пълнена пуйка с ябълки, Пълнена пуйка с хляб, Печена пуйка с картофи, Пълнена пуйка със сарми, Американските пуйки са вредни, Как да отгледаме пуйка и така, докато стъклото между студиото и апаратната е налепено с рецепти, в които, разбира се, Й-краткото на пуйката е заменено с Т, нарисувано с дебел черен фулмастер. Тонрежисьорът едва провира глава между всички тези пуйки, за да дава сигнали на водещите.
Така се четат новини през първия месец на новата 96-та. Направо от източника.
Всичко е относително. Самото понятие single също, защото спрямо вселената нищо не може да бъде single, а само малка частичка от целостта й, съдържаща обаче цялата информация за нея.
Може да се спори, дали засилващия се процент на хората живеещи сами е следствие на тенденцията към андрогинност, защото динамиката на живота ни отплесва във форми на отделност, с цел по-голяма гъвкавост, или просто самотата е цената на свободата днес. И двете тези циклят в динамиката на кокошката и яйцето.
Центърът за статистика и прогнози Хенли в Англия твърди, че през 1961 година семействата състоящи се от един член са едва 10%, днес цифрата е около 35%, а само след 3 години се очаква да тя да нарасне на 40%. Накратко ще има повече едночленни домакинства, отколкото домакинства от всякакъв друг тип. Причината според това изследване е в увеличаващото се благосъстояние, разпадането на връзките и все по-ниския процент на сключени бракове. Тенденция, която постепенно се наблюдава и у нас. Утвърждават две стабилни групи – тази на самостоятелните мъже и жени и на доволно брачните.
Като трябва да се вземе предвид, че самостоятелността не е само резултат от скъсване. Тя всъщност може и да е реален избор. Да избереш да си сам, също не винаги означава да си самотен. Нещо ново за нашето патриархално общество, където все те възприемат като част от търсят другия и ако няма такъв, си обект на съчувствие, все едно си болен или недъгав. Няма ти нещо.
Така или иначе сингълите са факт, при това все-по често забелязван от статистиките и икономическите прогнози. В сериалите, както преди сценаристите бяха сезирани да вмъкват по някой представител от малцинствата, без на всяка цена да се акцентира върху факта на неговата другост, сега пък, за да се отговори на потребностите на публиката, се налага присъствието на персонаж, който до края на филма да си остане необвързан, без това да се изтъква особено!!!
Сингълите са млади, свободни и дръзки. С пари. Купуват. Консумират всичко – пътувания, дизайн, храна, филми, музика, дрехи, услуги и развлечения. Повече, отколкото семейната публика. По-модерни са. След като основната им потребност от принадлежност е оставена умишлено отворена – поради факта, че не са в двойка, те се опринадлежават към света в неговия глобален смисъл – към всички хора, към широката група на свободните, с които намират общи интереси. Като казвам по-горе млади нямам предвид само възрастово. Имах честа да познавам арх. Лили Босева и научих от нея, възпитаницата на Баухаус, много за дизайна и архитектурата. Тя, вече над 70-те, можеше да бъде забелязана в събота със сламена шапка да напуска красивата си къща, населена с летящи хартиени риби, яхнала велосипед по посока на зоопарка. Като я питах веднъж какво я крепи и къде е смисъла на живота в тази възраст – тя ми отвърна в красотата – и продължаваше да я открива във всичко.
Борис Христов написа –«Обелих аз от себе си жената – с отсъствието да ми свети…». Нещо такова се получава – това отсъствие прави необвързаните по – будни. Оттук идва тяхната динамичност. В празните им къщи красотата става императив, достиженията на съвременния дизайн ги обвързват с парфюма на времето: Виждаме дизайнерски стол пред камината, един Червен дървен кон – абсолютно не-утилитарен, Едно – но колко голямо, ниско легло, винаги отворено за още някой друг, иначе можеш да си спиш в него с главата накъдето с много плюшени играчки.
Самостоятелните мъже и жени се опияняват от това най-сетне да изразят собствения си вкус и предпочитания отвъд влиянието на когото и да било. Те празнуват свободата си. Правото на избор. На творчество. На любов. И това се чувства в интериора на домовете им.
Може да се каже, че самата свобода е мебел в дома на необвързаните.
Ако се вгледаме по-внимателно ще откроим все пак две тенденции в техните убежища: такива, които са по-разговорливи и завъртяни навътре и други – по-аскетични, подчинени на тоталната им обърнатост навън.
По-бъбривите, са пространства, в които притежателят влачи спомени, нишки от света, от приключенията си в него и които имат за цел наистина да създадат илюзията за убежище, бърложка за криене. В тях претрупаността говори за изтласканата липса на другия или опредметяването на тази липса. По стените виждаме много фотография, картини, маски и кожи, свиделстващи пътувания – истински или виртуални. В кухнята винаги на определено място стои нейната/неговата чаша, любимият корнфлекс, предпочитаните конфитюри или диетични спагети и сосове, както и замразените единични порции храна и по изключение някой бут, ако дойдат приятели, защото необвързаните не са забравили да се забавляват. И да споделят: Колекциите си от музика и филми, книги, кулинарните си умения, вкуса си към редки вина и към отсрещния, или същия пол.
Вторият тип е обърнатото навън жилище. На неговия обитател би подхождал много девизът на Робърт де Ниро от филма на Майкъл Ман – «Жега» – « Трябва така да живееш, че ако усетиш жегата зад ъгъла да можеш да изчезнеш за трийсет секунди». Това са тези жилища, като на Де Ниро във филма. Кога ще си купиш мебели – го пита Вал Килмър, онзи със семейството, защото къщата му е празна, стъклена и обзаведена само с…море. Егати къщата. Наистина я напускаш за трийсет секунди. В тон с временността ни на този свят, снабдена с достатъчно вечност – само трябва да погледнеш през прозореца, ваксинира срещу привързаност – в нея няма нищо, което не би напуснал. Перфектната формула за щастие според източните. Ето от къде идва простотата на дзен храмове.
Познавам подобни къщи на защитници на правата на затворниците в Русия и на военни кореспонденти, скачащи от война на война. В ултрамодерната им кухня винаги има … дълготрайни солени бисквити и вино. Техните домове по-скоро приличат на хотели, функционални, спретнати и абсолютно заменяеми с коя да е хотелска стая някъде на другия край на света. Пътуващите – да ги наречем така – се държат в къщата си все едно, че са на летище, нямат домашни пантофи, винаги са с обувки, спретнати, сякаш ей сега ще им съобщят номера на полета и гейта.
Приятелката ми Буба от Франция, която се тътрузи из Азия от години с тежкия си Никон, веднъж артиса да спи неочаквано във домът ни в Драгалевци, тъй като окъсняхме на приказки и алкохол. Настанихме я да спи на дивана. На сутринта, докато правех кафе, забелязах как се бе подредила – до главата й на стол бяха поставени ролекса й, някаква книжка и четка за зъби. Ето го малкия й свят – сведен до тези три предмета, създаващи нейния дом, където и да попадне, неща с които тя винаги се движеше, защото, знае ли къде може да осъмне необвързания човек?
Сингълите са винаги във форма, те се поддържат във всички смисли на думата. Готови са всеки един момент да откликнат на ново предложение за работа, пътуване или каквото там се е задало. Това е смисълът на тяхната самостоятелност – да са гъвкави – flexible от flexio – изменчивост, променяем, промяна…
В известен смисъл те са истинските космополити, утрешните граждани на междупланетните пространства, голямо изпитание за дизайнерите, защото едновременно имат спешна нужда от уют, ама ако може да е толкова необременяващ, че да бъде напуснат, лесен за носене и пресъздаден веднага другаде, под друга форма.
Разбира се, бидейки събудени в своята отделност, самостоятелните мъже и жени излъчват много по ясно за себе си и за света специфичния си лъч енергия, което рано или късно привлича нечия друга подобна вибрация и тогава… Той се появява, донасяйки със себе си телевизора и шейкъра си, или пък тя превзема тясното тоалетно рафтче с козметиката си. Не след дълго малки петички топуркат навсякъде, пространството отеснява от мечета и лего, кварталът се оказва неподходящ вече, изпълнен само с фитнеси, барове, билярдни зали и магазини за полуфабрикати, без паркове и други деца и…така появилото се НИЕ се изнася в някое предградие, с къща, два гаража и достатъчно място за игра.
Happy end!
Сп. Brava Casa
Публикуван в книгата “Милостта на малките огледала” (Сиела 2010)
КНИГА, КОЯТО СЕ ЧЕТЕ, КОГАТО ВИ Е МАЛКО ЗЛЕ
Аз ще те излекувам, каза мечо» е книга, в която детето прохожда в приятелството, в грижата за другия и в любовта, така естествено като спускането по водна пързалка…неусетно, леко и това, което се запомня е, че искаш пак… Книга, която се чете много пъти, а илюстрацииите все предлагат по нещо ново…
Автор на текста и картинките е известният немски писател Янош / Horst Eckert /. Те не оставят детето на нивото на обикновеното съзерцание, а пробуждат чувство за хумор и наблюдателност…
Авторът, отчайващо беден в детството си, сега е богат, благодарение на таланта си да разказва и рисува. Той живее на Канарските острови и от време на време пуска да плува из моретата по някоя приказка с картинки в добре затворено шише от шампанско. Мечока и тигърчето са героите, които му донасят световна слава…
„Аз ще те излекувам каза Мечо“ има 36 цветни илюстрации, малко текст, с едри букви и е подходяща за възраст от 3 до 7 години и за запазеното дете във възрастните.
През годините с тази книжка съм правила много благотворителни акции с деца от детски градини, в училища с първокласници и в домове за изоставени деца под надслов „Подари приказка“. Тази книжка вече съпътства детството на много деца в България, които я знаят наизуст. Цената на една книжка е 10 лв. При закупуване на над 10 бройки, може да се договори отстъпка. Пишете ми на мейл: virginia.zaharieva@gmail.com