1269 S
«Кой ви обръща внимание? Вие сте само карти за игра!»
«Алиса в страната на чудесата» като засекретен план за измъкване от криза.
Krisis – (на гръцки: решение) Остра промяна, прелом, решителен момент. Решителен момент в хода на болест. Може да бъде Личностна, междуличностна, постразводна, на принадлежността, икономическа, правителствена, валутна, любовна, творческа. Криза на на пуберитета, на средната и на третата възраст.
Кризата е обратното на DOLCE VITA. Тя е горчивина. Падане. Изпадане. Свиване. Регрес. Отказ. Провал. Край. Безработица. Бедност. Оскотяване. Дъното. Смърт. Истина. Неделима част от живеенето.
Така я мислим.
И защо решихме, че тя няма да има повече място в живота ни? Всъщност в последните 20 години все сме в криза. Криза на прехода. Валутна, икономическа, правителствена. Криза на смисъла. Криза на идентичността също. Какво ни остава освен да се опитаме да я разберем…и да я обикнем. Както беше казал Кришнамурти: «Докато човек не обикне проблема си като красив залез, не може да го реши».
КРИЗАТА – ОПАСНОСТИ
*
Така свикнахме с кризата, че имам чувството, че ми е леля. В смисъл член от семейството, на който идеално пасва английския идиом Skeleton in the cupboard. Нещо срамно и пазено в тайна. Непознато. За нея се шепне, ставаме мрачни, загадъчни, угрижени. Искаме да я забравим, да не се е случвала, ама е в гардероба, потраква заплашително в тъмното и не се знае как точно ще се изсипе върху всеки от нас. Разказват за хора ухапани, дори изядени от нея…
*
Кризата е поредното жертвено агне, на което се хвърля вината за всички неволи, изкупителната жертва за алчност, грешки, прекаляване с виртуалните сделки, разсеяност, кражби, неадекватност, претенция и свръхконсумация. Опасно е, когато кризата се превърне в обществено извинение за всичко, което не върви.
*
Кризата сваля отговорността пред собствения ни живот и е удобно извинение за инертност. И по – лошо – приспива. А това със сигурност води до криза. От всякъде чувам: «Преди двадесет години в магазините продаваха само хляб и мляко с купони и имахме по няколко часа ток – с какво ще ни уплашат?». За съжаление психологията на оцеляване по нашите земи рядко дава проекти на достойнството.
*
Кризата е удобна за определени кръгове – вече имат на разположение неограничено количество гладни безработни хора, прищипани от кредити и готови на всякакви компромиси, само да заработят лев и шейсет. Свръхбогатите правят още пари в мътни води. Но те правят пари и извън кризата, така че не в парите е проблема. У нас вече се очертават ясни монополисти. За тях опасността е, че се превръщат в плоски символи на властта, които задават все по-налудни заповеди, а за останалите, че свикват с кризите и забравят какво значи да живееш в благополучие. Това е синдрома на затворника – чувство за безкрайност и неизбежност на страданието. Не се оформя стабилна средна класа. А най-страшното е, че се отнасяме към това, което се става в държавата ни с безразличие. Нямаме отговорност към случващото се. Така Европа допусна фашизма.
*
Нарастващата безработица замеря с въпроса: «Кой съм аз, когато не ходя на работа?». Това е личен въпрос. Ако пропаднеш в отговора, попадаш в клопката на безвремието, където царува усещане за излишност, празнота, безсмислие и абсурд.
*
В режима на безработица, недоимък и глад има опасност хората да стигнат до такова отчаяние, че да провидят в ближния причините за всичките си нещастия и да се обърнат един срещу друг, като отмъщение, че са доверили на други властта над съдбите си. Подушвам го вече във въздуха. Изпитахме това преди двадесет години – тогава толкова лични съдби, приятелства и отношения бяха съсипани. Недоверието и агресията изсушават човека и го карат да се мисли като самотен.
«Няма положение, което човек не би могъл да облагороди, било като го промени, било като го понася». Гьоте
КРИЗАТА – ПЕЧАЛБИ:
Кризите са причината за прогреса на човечеството.
Отварят повече свободно време. Имаме три пъти по-малко работа! Можем наистина да вършим нещата, както трябва. Има по-малко производство, което замърсява природата, по-малко строежи.
Може да се сетим, че имаме земи и да ги засеем с нещо полезно.
*
Поради кризата хората спират да купуват и лъсва истината, че България не произвежда, а само внася и търгува и главно от това се издържа държавата. Може би ще се загрижим, в какво е ценна България, какво да произвеждаме, да правим, да си дадем и да дадем на света, за да не сме толкова подвластни на икономическите сътресения. В личен план е същото – вместо да хленчим как това или онова не върви, по-добре да ползваме същата тази енергия, за да видим какво върви и на това да дадем път.
*
Друга печалба от кризата е променяне на схващането, че недвижимите имоти и парите носят сигурност. Когато милиони хора губят собственост, коли, спестявания, защото не могат да си изплатят ипотеката – вероятно ги е яд не толкова за това, което губят, а за това, което са пожертвали, за да го имат: спокойствие, време с любими хора, развиване на съкровеното в тях.
*
Истеричното темпо постепенно се забавя. Закъде бързаме? Даваме си време за нищонеправене. Сега може и да ни настигне душата, която все се мотае някъде из маргиналията. Не скачаме от една потребност към друга. Защото този, който не си позволява да се пльосне, да се наслади и осмисли постигнатото, а се впуска веднага след следващото, се впуска след идеята си за следващо, а не към истинската си потребност. Така живее нечий чужд живот и пак се пльосва, но от толкова високо, че депресията е най-нежното, което му се случва.
*
Има ситуации, които не могат да се променят чрез действие или да се избегнат чрез бездействие. Тогава неибежното страдание се изпълва с друг смисъл – да кажеш «Да» на живота, «Да» на това, което се случва, въпреки всичко. Да приемеш. Пред този, който умее да се приспособява към житейските ограничения се откриват нови ценности, към които спадат най-висшите ценности – на приспособяването: храброст в страданието и доблест в поражението – така твърди оцелелия от концлагер Виктор Франкъл, и нямаме причина да не му вярваме. */основтел на логотерапията – наука за лечението чрез намиране на смисъл в живота/.Проблемът е, че в България често допускаме фатализма да ни налази, като правило приемаме ситуацията като непроменима и я търпим. Нека не си затваряме очите пред тази «печалба»: Униние, нихилиране, самообезценяване. «Боклуци, изроди, скапана държава, тук нищо не върви, следващите 5 години ще е ад…» това е, което се чува сега отвсякъде. Преди беше социалзма, сега е кризата…
*
Безработицата може да се окаже асансьор до забравени етажи в нас. Да се идентифицира човек само с професията си означава да запуши толкова други свои аспекти и проявления. Кризата на някои е се явява като ужас от свободата, но колкото по-рано започнем да си задаваме въпроса: Кой съм аз?, толкова повече време ще имаме да отговорим с действия. Иначе защото сме тук ако не проявим цветовете си.
«Животът не е нещо, той винаги е възможност за нещо» Йохан Хебел
*
Можем да сменим отношението си към кризата: тя е неизбежна, важна и полезна част от живеенето. Само да знаем как по- безболезнено да се измъкнем от нея. Налага се спешно да отговорим да въпроса: Как да живеем устойчиво, за да не започваме все отначало – признат специалитет по тези земи. Да, кризата повдига въпроси. Това й е смисъла. И е добре да си отговаряме и да се вслушваме в гласа на отговарящия, защото как иначе да поговорим със силата заложена в нас. А някои изобщо не стигат до криза. Златната среда не е мит. Има такива хора, има и такива държави. Или както казва Кабир:
«Този, който има усет за себе си в тежка ситуация намира решение, а този който има усет за себе си в лека ситуация не стига до тежката».
Да, това са тези, които са свикнали сами да формират социалната си съдба. Взимат всеки ден по една здравословна доза криза под формата на недостиг от нещо, на отваряне за непознатото, за трудното. Разбрали са, че в преодоляването на нуждата и изпитанията, духът расте и истинското удоволствие идва от потенциала, който вадиш от себе си. Опростяват живота си. Създават островчета на аскетизъм. Изпразват вместо да тъпчат: спират да трупат, купуват по-малко, раздават, което им е в повече, хранят се по-малко и по-здравословно, стопяват излишъците, заедно с токсините, както в собственото си тяло, така и в околната среда.
Използват ситуациите като предизвикателство – за креативността си, за започването на нещо ново, за учене, за спорт, за повече радост, за приятелство. През кризите преминават лесно, тези които имат вяра, кураж и са запазили любопитството си. Които умеят да трасформират отровата в мед, споделят позитивното, живеят тук и сега и създават. Те са нищо – само едно отворено сърце пълно с любов. Промяната започва винаги от отделната личност. Колективните революции обикновено се израждат.
*
Налага се спешно да преструктурираме живота си– на всички нива, включително и на биологично. Кризата не е обществен феномен, тя произлиза от криза на смисъла, която преживява съвременния западен човек. Създаваме своя мисъл с изборите, които правим. Всъщност смисълът е вече тук. Ние сме екстрата спрямо факта на съществуването. Всеки миг изисква будност, защото ни отправя нови предизвикателства, които пък дават възможност за нови преживявания.
«Алиса в страната на чудесата» – като решение.
Дръжте надписите в черно и ще намерите изхода.
Алиса е любопитна – бухва се в дупката след изтупания с жилетка и часовник заек.
Абсурда не я затруднява. Приема го като нещо обичайно. Следва дълго падане към дъното покрай лавици с книги, картини и географски карти. Мъртвото знание е празно като буркан, в който е имало портокалово сладко.
Животът като задача е зала със заключени врати. В нея има една много малка вратичка, през която се вижда прекрасна градина, в която Алиса копнее да влезе, но има проблем с размера. Нужно е внимание, за да се забележат знаците по пътя: например шише с напис «Изпий ме». За да направиш, каквото и да било е нужно доверие. Само ако се осмелиш да опиташ можеш да усетиш едновременно вкус на черешова торта, ананас, печена пуйка и топъл печен хляб с масло. Алиса добре разбира задачата: За да стигнеш градината трябва да си гъвкав: Да можеш ту да се смаляваш, ту да порасваш. И тя мени ръста си със сиропи, банички и ветрила, които се явяват, когато са нужни. Ако много се натъжи, че е пропуснала точния ръст пада, отчайва се и плаче. Страда толкова, че произвежда океан от сълзи. Внимание – ако прекалиш със страданието можеш да се удавиш в собствената си тъга! Но Алиса е смела, не се предава и се впуска в приключения. Понякога камъчетата, с които те удрят през лицето се оказват смаляващи банички – всъщност безценни, защото без тях не можеш да се измъкнеш от мястото, в което прекомерно си набъбнал. Алиса прави усилия да внимава, но от тъга по котката си и семейния уют все обижда мишката и тя я напуска. Рисково е да се мандахерцаш извън настоящето. Царицата на метаморфозата – гъсеницата я пита: Коя си ти? Без да се опитваш своевременно да си отговоряш на този въпрос какво изобщо може да бъде сторено? Всички, които срещаме по пътя си имат значение. Гъсеницата открехва Алиса за гъбата, която съдържа мъдростта на превключването. За да си отчупи парченце за порастване и парченце за смаляване, Алиса трябва да разтвори ръце и да обгърне магичната гъба. Без да се отвориш и да обгърнеш това което е, не можеш да стигнеш до истината.
Червеният котарак изчезва и се появява постепенно. Той умее да владее перфектно тялото, душата и усмивката си. Това се казва чудо – да оставиш само усмивката ти да грее в небето. Такива не могат да бъдат нито хванати, нито обезглавени. Те са свободните. Задават важните въпроси, защото знаят отговорите.
Заедно с изтрещялата банда на Шапкаря, Катерицата и Заека, Алиса също се оказва пленница на 6 часа/с ударение на последното а/. Тесните вярвания на човека наистина може да го заклещят и ни напред и ни назад. Какво друго остава освен да претакаш край масата и да сменяш столове до втръсване, като се правиш, че пиеш чай и ядеш хляб с масло. Безвремието и примирението отмъщават. В такава среда /спомняте ли си…/ няма език: думите губят смисъл, изреченията не се довършват, смисълът става условен. Заекът и Шапкарят, макар и свръхактивни, не са по- различни от сънливата катерица. Те са еднакво съгласни и зациклили в абсурда, с който са подменили реалността. Какво им остава освен да тъпчат kатерица в чайник. Качеството на Алиса е, че е будна, дава все напред и ето – попада в чудната градина. Но нищо не е такова, каквото изглежда. Чудната градина с розови храсти е подложена на фарса на властта и е тъпкана от щуращи се поданници, които играят по неясни правила, в страх и напрежение, без ясен резултат, без и начало и край. Над всичко това оттеква ревът на царицата «Отсечете му главатаа!!!». Тази заповед е единствения начин за премахване на «мъчнотии малки и големи». Интелектуалците – костенурки се лигавят, хълцат нещо за супа и учебни системи. Херцогинята се е вкопчила в поуките. «Богатство колко планина – се трупа, знай, с горчивина» или «Каквато си – бъди такава, за друга ти не се представяй». А също: «Грижа полагай за смисъла, а не как думите си писала».
След толкова приключения Алиса бавно възвръща истинския си ръст и се опълчва на шантавата царица: « Кой ви обръща внимание? Вие сте само карти за игра!»
Последната новина е, че светът на благополучието съществува. Това е светът, в който се събужда Алиса: невинността на детството, скута на сестрата, изпълнена с обич и грижа, и удоволствието да има с кого да споделиш приключенията си.
За финал довършете фразата: «Ако не беше кризата щях да…» и пратете отговора по тази костенурка…
Сп. MAX