“Цялото изкуство се състои от две неща — да паднеш или да не паднеш…
Дръж се здраво! Залавяй се за гривата, ако желаеш, но не изпускай поводите и не падай…“ учи я да язди брат й Иполит.
Жорж Санд – ужасно плодовита, бездарна писателка, обличала се като мъж, любовница на Шопен и вероятно лесбийка.Така я описват години наред след смъртта й, докато личността й и огромното й творчество след нейната смърт 1876 бавно потъват в забрава.Какво е това – отмъщението на мъжката традиция в писането, в която Жорж Санд категорично нахлува/представете си с романи/ или реакция към необхватното, което опитват да натъпчат в обяснима форма. Нищо ново. Когато една жена излиза от обичайната рамка на патриархата през вековете я наричат вещица. И я горят. Ако следва повика на тялото си и си позволи да има чувства заклеймяват като прелюбодейка и я убиват с камъни. Ако е образована, има собствени възгледи за живота, правата на жените и духовни страмежи я заключват в прашното чекмедже на феминизма, за да я забравят завинаги.
“Каква жена, драги мои! Помислете само колко същества са наблъскани в нея! Не можеш просто да го доогледаш това създание!” – ще възкликне Пол Клодел.Да случаят Жорж Санд е проблем за обществото такова, каквото е – на ръба между XVIII и XIX век.
„Тъй като личната съвест е единствен съдия, аз се смятам съвършено свободна да пренебрегвам благоразумието, щом съм готова да понеса всички укори и преследвания, свързани с опасни и тежки задължения…”- заявява Санд и сама себе си определя като:
“една бунтовна сдържаност, продиктувана от зараждаща се гордост и от вродено упорство; смътна мечта за човешко величие, свързана с по-дълбок християнски стремеж…“Добрата новина е, че Жорж Санд не е проблем за самата себе си.Може би само в моментите, когато предателството или смъртта откъртят парче от най-близкото й обкръжение. На кого не се случва да се тръшне на дъното на отчаянието и да се почувства зарязан от всички, включително и от Бога? Но дори и тогава чуваме гласът й:
“Няма да се разболея…”“Историята на Жорж Санд е история на жена, която е по произход на границата на две социални класи, а по възпитание — на ръба между рационализма на XVIII и романтизма на XIX век; загубила още в детинство баща си, тя желае да го замести за своята любима майка и започва да се държи като мъж; държане, затвърдено от малко налудничавия наставник, който я възпитава като момче и я кара да се облича в мъжки костюм; независима, станала още на седемнадесет години господарка на имение и дом в Ноан, тя се стреми цял живот да възсъздаде този свободен рай от своята младост; не понася никакъв господар и търси в любовта това, което намира в майчинството: възможност да закриля по-слабо същество; неспособна да понася властта на мъжа, тя се бори да освободи от нея жената, да й осигури свобода на тялото и чувствата и така упражнява голямо и полезно влияние върху нравите; отначало католичка, тя си остава завинаги християнка и вярва, че е в мистично общуване със своя бог; става социалистка, както остава християнка — от великодушие; отдава се в 1848 година на революционното движение и след неговия провал съумява да запази своя престиж, без да се отрича от идеите си; и след като нарушава всички условности както в частния, така и в обществения живот, налага на всички да я почитат заради нейния гений, труд и смелост; а когато всички страсти угасват, успява да пресъздаде изгубения рай в дома на своето детинство; и намира най-после в една ведра, дейна, матриархална старост щастието, което е търсила напразно в увлеченията”. Така ни въвежда блестящият Андре Мороа в биографичния текст за Жорж Санд, в който за разлика от много други изследователи, той наистина я обича.Аристократичната атмосфера, в която отрасва Санд е много добре описана от нейната образована и необикновена баба, в чийто дом Жан Жак Русо е чест гост:
“Да, хората умееха да живеят и да умират в ония времена!… Никой не страдаше от досадни болести. Болният от подагра се движеше, без да се мръщи: доброто възпитание изискваше да не показваш, че страдаш. Нямаше делови грижи, които разстройват домашния живот и притъпяват ума. Хората умееха да се разоряват, без да се разбере, като добри комарджии, които губят, без да се тревожат и да се сърдят. Дори полумъртви, не пропускаха лов. Смятаха, че е по-добре да умреш на бал или в театър, отколкото в леглото си, между четири свещи и грозни мъже в черни дрехи… Наслаждаваха се на живота, а когато дойдеше време да го напуснат, не се опитваха да вдъхнат на другите отвращение към него.”„Майка ми — ще пише по-късно Жорж Санд
— беше от презряната скитническа порода на циганите. Била е танцувачка, дори нещо по-лошо — просто статистка в един от най-незначителните парижки булевардни театри, когато любовта на един богаташ я измъква от това падение, за да я захвърли в друго, още по-низко. Баща ми я вижда, когато тя е вече тридесетгодишна. И то при каква жалка обстановка! Но той е великодушен. И разбира, че това прекрасно създание може все още да обича…“Така на бял свят в музика и в розово на 1 юли 1804 отваря очи за този свят Amantine-Lucile-Aurore Dupin.
„ Ще бъде щастлива” – предичат влъхвите.Естествено този неравен брак е огромно разочарование за другата Аврора – майката на Морис Дюпен. Той пламенно защитава избора си:
“Нека поразмислим, мамо. Как е възможно моите чувства към една жена да бъдат оскърбление за тебе и опасност за мене, за да се тревожиш и проливаш сълзи?… Любовта пречиства всичко. Любовта облагородява най-презрените създания, следователно още повече тези, които са били захвърлени в света без опора, без средства, без ръководство. В какво е виновна една така изоставена жена?Нима е изненада, че по-късно дъщерята на този красив, артистичен и смел мъж, ще живее следвайки същите принципи, ще руши табута и ще търси пространство на женския глас в живота и в изкуството. За съжаление Морис Дюпен се пребива твърде млад с един великолепен испански кон.Малката, кръстена като всички жени в този род Аврора, е единственото, което остава от любимия син. Бабата я нарича неволно Морис, а когато говори за нея, казва „
син ми“. Така и майката, и бабата я приучват да съжалява, че не е момче: Аврора иска да закриля майка си; а мадам Дюпен иска да възкреси сина си.
“Майка ми и баба ми разкъсваха на части сърцето ми“.На 14 години, твърде дива и уморена да е ябълката на раздора между двете фамилии, Аврора влиза в манастир в Париж. Пансионът е напълно английски; всички монахини са англичанки и Аврора придобива при тях навици, които запазва цял живот: да говори английски, да пие чай, дори да мисли понякога на английски. Там Аврора учи с девойки от висшата аристокрация.„
Аз ще стана — пише Аврора —
капнала от умора слугиня, ще мета гробището, ще изнасям сметта, ще върша, каквото ми кажат… при условие, че само Бог ще знае мъченичеството ми и само неговата любов ще ми бъде награда…”Както казва света Тереза – “
Между тенджерите ходи господ“.Какво друго остава на една девойка, загубила погледа на рано напусналия я баща, освен цял живот да търси Бога. “
Във вярата, както и в любовта, жената „обича да натрупва като робиня в сърцето си вълните на любов, изпратена свише“ – пише Аврора в дневника си. Мистицизмът за нея е най- прякото общение с божията воля. И такава ще бъде нейната религия. Абат дьо Премор – довереникът й в манастира, я укорява, загдето се топи като свещ в своя всеотдаен мистицизъм, вместо да изпълнява човешките си задължения. „
Вие сте станали тъжна, мрачна, прехласната — казва й той. — Вашите приятелки не могат да ви познаят вече… Внимавайте, ако продължавате така, ще ги накарате да намразят благочестието и да се страхуват от него… Баба ви пише, че създаваме от вас фанатичка… Без сама да съзнавате, във вашето болезнено външно смирение се крие много гордост. За наказание ви налагам да се върнете към невинните игри и забавления, присъщи на вашата възраст…“Толерантният йезуит я води и в светското познание:
“Не се страхувайте никога, когато следвате съвета на сърцето си. Сърцето не може да ни измами…Четете поетите — всички са религиозни. Не се страхувайте от философите; всички са безсилни срещу религията…“ Успокоената Аврора се провиква към неспокойната си душа: „
Напред! Напред!“„Бях напълно объркана. Докато препусках с Колет, бях изцяло с Шатобриан. На лампено осветление бях изцяло с Жерсон и вечерта се укорявах за утринните мисли…“Надделява Шатобриан, който призовава в подкрепа на християнството. След него Аврора изучава Мабли, Лок, Кондийак, Монтескьо, Бекън, Босюе, Аристотел, Лайбниц, Паскал, Монтен, а от поетите Данте, Вергилий, Шекспир. Лайбниц и Русо остават завинаги нейни учители. Жажда за познания? Да, но преди всичко жажда за любов. По това време тя чете за пръв път Русо: “Емил” е наистина просветление: тъкмо такава храна й е потребна:
„Сравнявах го с Моцарт; разбирах всичко!“ Тя има много общо с Русо — способност да се вълнува, копнеж за искреност, любов към природата. Той я научава, че трябва да живее съобразно с природата, да се подчинява на страстите и главно на любовта.През целия си живот именно поради жадното си за истина, познание и любов сърце, Санд ще чете, ще търси, ще среща велики мъже, ще ги обича и ще ги припознава като свои духовни водачи. В къщата й ателие има Делакроа, композира Шопен и свири Лист. Посещават я Флобер, а Балзак взима от другарката Санд сюжети за романи.“
Цялата й физиономия е в очите” ще каже Балзак. Санд говори без жестове, мълчалива, съсредоточена и замечтана. Една нейна съседка я описва така:“Аврора, която виждах няколко пъти тази година, е стройна брюнетка с приятно лице, умна, музикална, с добро образование: пее, свири на арфа и пиано, рисува, танцува, язди, ходи на лов, върши всичко с маниери на културно същество… Смята се, че има осемнадесет до двадесет хиляди годишна рента, която всеки миг може да мине в нейни ръце…”Тлъста партия за женене. През 1822 Аврора се омъжва за барон Дюдеван, от който ражда Морис и Соланж.Въпреки услилията си баронът не намира ключ към душата й. Брачното легло е арена на жестока истина, където романтичната Аврора е сразена:„
Възпитаваме девойките като светици, а след това ги предаваме като кобилки!…“Нека си представим Аврора Дюдевант девет години по-късно през 1831 година, побягнала от брака си, потопена в бунта на революционния Париж. Към този Вавилон тя ще се връща цял живот, ще го използва за сцена, но само за определени периоди, защото „
Не, не бих могла вече да живея в град, бих умряла там от скука. Обичам самотата си…“, за която природата в Ноан, винаги е по-добрия пейзаж. И така, виждаме я в Париж, на 27 години, останала почти без доходи, с мизерна рента отпусната от собствените й средства, управлявани от Барон Дюдеван. Тя следва любовта към Жюл Сандо и свободата да бъде себе си. Започва да пише за големите вестници. Най-често се облича в мъжки дрехи. Удобство или липса на средства. И двете: Една рокля струва 4000 франка, атлазените обувки се разпадат след две излизания в парижката кал. Мъжките ботуши са по-издържливи, рединготът и цилиндърът й осигуряват достъп до кафенета, клубове и литературни салони. Особено в партера на театрите, където почтените дами не могат да бъдат, особено пък сами. “
Искате да излизам на разходка подръка с камериерката си или с някоя прислужница. По всяка вероятност, за да не падна. Докато бях дете, ми бяха необходими презрамки… Но сега мога да ходя…”се сопва Аврора към майка си, още когато е на 17.Жорж Санд ще използва мъжкото облекло в доминираното от мъжете общество като по-безопасно, по-практично и защото й осигурява възможност се движи и изучава света незабележима. По това време действа указът на Наполеон, който забранява на жените да се обличат като мъже, освен като яздят. Жорж Санд успява да си издейства разрешение да носи мъжки дрехи от Парижката префектура на полицията. Всъщност навикът да навлича панталона е придобит още в дивото й юношество в Ноан – Аврора Дюпен до Емилия дьо Вим, май 1821:
“Ти не излизаш в дълъг мъжки редингот, с фуражка, с пушка на рамо, да обикаляш изораните ниви, за да нарушиш покоя на някой нещастен заек и често пъти да не намериш нищо…Не си се учила на хусарския занаят от Иполит, който на урок по езда, ако кажете, че ви е страх от коня, за да ви успокои, така го шибва с дългия камшик, че животното може да тръгне на два крака…” В имението си тя язди кобилата Колет. Монахинята се оказва по-смела от брат си хусаря.В действителност Жорж Санд винаги ще си остане Аврора – селянката от Бери, която държи сметка дори за разточителството си. Тя ще мечтае всякога да си възвърне мъжката независимост, на която са я приучили в Ноан. Ще запази и здравия разум, който се получава при по-близък допир със земята и труда. Прекалено свободната мисъл не излиза напред въпреки усилията си; и тя, като птиците, има нужда от съпротивата на околната среда. Дейността дава границите, които озаптяват ума. Санд има бизнес усет -успява да продава много добре творчеството си. Умее да се бори, когато се налага. Въпреки че разводът й продължава три години, тя си възстановява правата над възпитанието на децата и имотите си. Години преди Виржиния Улф да закове: “Ако жената иска да пише, трябва да има пари и собствена стая”.И наистина може ли човек да извиси своя глас ако е икономически зависим?В целия си съзнателен живот Жорж Санд ще е работещо момиче, което с писане и умело управляване на своите имоти си плаща сметките и тези на близкото й многобройно обкръжение.Феминистка ли е Жорж Санд?Жорж Санд е „гласът на жената във време, когато жената мълчи“.Тя е по-малко радикална от някои феминистки по това време, но свършва много по – сериозна работа по освобождаването на съзнанието на жените в тази епоха благодарение на огромното си творчество чрез романите, пиесите и документалната си проза.Жорж Санд отказва поканата на водачката на движението Voix de femmes Еужен Нибуайе да води битката за правото на жените на глас в Народното събрание. Според нея преди политическите, първо трябва да се проведе борба за гражданските права на жените: За правото на собственост и равенството в брака, за правото на сантиментален избор и правото на образование. В 19 век тази битка е много далеч от спечелване. Тезата на Санд е, че при това развитие на обществото, твърде рано е жената да придобие политически права. Жената е вечната робиня в семейния си живот, напълно зависима от мъжа си, недостатъчно образована и затова тя не би могла да гарантира политическа независимост, да поема отговорности и да бъде ефективна в обществения живот. Жорж Санд защитава семейството, верността към семейството, но само при условие, че жената в него е равна на мъжа във всички отношения. Тя изтъква различността на мъжа и жената, и настоява те да имат допълващи се авторитети.
„Праведникът няма пол; може да бъде мъж или жена, според божията воля; но нравственият му закон е всякога един и същ, все едно дали е армейски генерал или майка и домакиня…“ Да запомним това желание за равенство между половете.В стремежът на Санд да помага и да бъде майка на всички обаче няма нищо феминистично. Очакването жената да дава, дори когато няма нищо вече за даване, да жертва тялото, добруването, психиката и душата си в името на семейството, да се поставя на последно място след другите, стои в темелите на патриархалната конструкция. За съжаление свръх обгрижването обикновено води до резултати с обратен знак. Нищо чудно, че най-големите разочарования Санд търпи от децата си, особено от дъщеря си Соланж, която яростно се обръща срещу майка си.Същата е ситуацията и с любовниците на Санд: Доста по-млади, талантливи, незрели и болнави. Идеална комбинация за неизчерпаемото й желание да помага и да се грижи за някого. Париархалната норма повелява на жената само ролята на майка. Санд цял живот се стреми към съвършенната любов, но всъщност в повечето случаи обича само през даването, като помага, жертва се, отстъпва, изчаква и прощава, докато другият порасне. Не правят изключение връзките с Жюл Сандо, Алфред дьо Мюсе, Мишел дьо Бурж и Фредерик Шопен. Такава нагласа натоварва с опасно много значимост.Когато я забелязва за първи път облечена в обичайните й мъжки дрехи, Шопен ще попита,: – “Това жена ли е?”.
“Достатъчно незначителен … твърде деликатен …като малка госпожичка …и много елегантен – перфектен денди” – това се върти в главата й… Но когато го вижда пред рояла, Санд е омагьосана от силата и деликатността на ръцете, от силния профил, от нежността на устните. Написва му бележка: “On vous adore”. “Влюбих се в този ангел, както се влюбва една жена: С пресъхнала уста, огън във вените и болка в стомаха…”. Първите три месеца, когато той се настанява при нея в Париж /защото винаги мъжете се настаняват при нея/ те говорят, правят любов, тя пише и му чете на глас, той свири и композира за нея. Да имаш за кого да твориш – какво вдъхновение! Заедно са 10 години. В Ноан Санд устройва истинска артистична резиденция – Делакроа рисува в уреденото от нея ателие, Шопен композира в своята стая, тя пише, особено през нощта. Приятелите им се разхождат в парка, Морис лови пеперуди за колекцията си, Санд вари конфитюр от сливи и Шопен свири за всички това, което току що е написал…
Бих бил много доволен — ако някой пожелае да ме води с каишки.“ – мечтае Шопен. Санд желае тъкмо това — да намери в негово лице любовник и син. Да се грижи за здравето му, да го изтръгва от лапите на туберколозата, да го обича, да боготвори музиката му, да я разбира и да му създава условия да твори. В този период Шопен създава най-великите си творби. Но зравето му е крехко, почти не се храни, не може да се радва на природата, както Санд. Болестта му е нейна съперница и тя все повече е медицинска сестра, готвачка и майка, отколото любовница. Не “ме поглежда като мъж”. А и характерът му е тежък – нищо не е достатъчно добро за него. Ужасно е ревнив към бурното минало на Орор, нарича я с нейното име, което на френски, звучи като horror/ужас/ въпреки, че тя му е напълно вярна. Така Санд вече има три деца – Морис Соланж и Шопен. Когато даваш толкова много, когато отгатваш нуждите на всички и пренебрегваш себе си, се втвърдяваш. Тази ситуация я изтощава.Но докато лежи под рояла, пронизвана от мощните му звуци, всичко е наред. Шопен пише
” Очите й блестят, само когато свиря; тогава светът е светъл и прекрасен. Моите пръсти се плъзгат леко по клавишите, нейното перо лети по хартията. Тя може да пише, като слуша музика. Музика отгоре, отстрани, тиха Шопенова музика, ясна като любовни слова. За тебе, Аврора, бих пълзял по земята! …Искам да живея само за тебе; за тебе искам да свиря нежни мелодии.” “Взискателен и опасен спътник за всички, за жената геният е още по-страшен гост; а когато два гения се влюбят, опожаряващите искри са неизбежни.” Пише за тях Мороа. Раздялата между двама души, които много са се обичали, винаги е нещо глупаво и тъжно. Продължителното мълчание помежду им довежда до това, че двамата умират един за друг. Така загива любовта. А не след дълго тихо изгасва и самият Шопен.
ЗА ПИСАНЕТО
Прякорът на 15 годишната Аврора в манастира е “Бележник”, защото все си записва нещо в малки бележници.Откъде идва чудовищната енергия на Санд?Тя посреща гости, създава и издържа финансово кръгове интелектуалци около себе си, издава вестници, занимава се с политика, в крак е с идеите на времето, управлява имение, пише, рисува, шие, язди, чете, свири и възпитава децата си.Да, ще кажете, като аристократка има на разположение слуги, за които впрочем също полага нежни грижи.
„Праведникът няма богатство, къща, роби. Прислужниците му са негови приятели, стига да заслужават това. Домът му принадлежи на всеки скитник, кесията и дрехите му на всички бедняци, времето и знанията му — на всички, които ги поискат… Праведникът е преди всичко искрен, а това изисква от него необикновена сила…“ Колко романтично и колко трудно за осъществяване.Под името Жорж Санд тя написва 109 романа, 4 тома автобиография, 6 тома кореспонденция.За 50 години. Това прави приблизително по 3 романа на година!!! Благодарение на Санд литературата на 19 век сменя своята гледна точка, езика и проблематиката си. По това време жените писателки са били само поетеси. „
Почти не я четат? — казват някои
. — Защото не е за четене!“ Каква заблуда! Някои от романите й, писани „за да изплати сметката на хлебаря“, не струват. Вярно е, но отворете „История на моя живот“, „Кореспонденцията“, „Писма на един пътешественик“, „Личните дневници“. Там тя се равнява с най-добрите.” – възкликва Андре Мороа. Нареждат я до Виктор Юго по значимост. Влияе на писатели като Марсел Пруст и Фьодор Достоевски. В Русия е по-популярна от Дикенс. Именно през книгите й новите демократични идеи подкрепят руските прогресивни умове.
“Обновяването на човечеството трябва да бъде радикално и социално” призовава Санд.Тя пише спонтано, лесно, по дедукция, следвайки своето въображение и движението на перото върху листа. Не прави проучвания, не събира материали предварително. В момента, в който свърши един роман още същата нощ започва нов.Откъде тази обсесия за писане?Писателите не се справят с живота. Затова са длъжни да създават един по-добър свят, в който нещата се случват, както на тях им се иска. Жорж Санд пише всяка нощ от 12 до 6 сутринта между 12-20 страници. Пренаписва живота. Себе си. Разлива се в стотици герои – пресъздава в тях аспекти от собствената си личност или тези на хората от обкръжението й. Взима думите им, животите им.Откъде идва тази чудовищна енергия? Можем да мислим в няколко посоки:Всяка девойка израснала без баща, го глътва и прибавя неговата енергия към своята. Да не говорим колко взривоопасна в еротично отношение е подобна комбинация.И все пак, каква е тайната на писателския й феномен? Може ли нейното писане да е център, около който тя подрежда личността си? Нека не забравяме, че Аврора се е появила в една несигурна и отхвърляща утроба, като се има предвид колко неприемлив е бил бракът на майка й Антоанета-София Виктория Делаборд със аристократа Морис Дюпен. Застрашеността на правото за съществуване в този ранен стадий, създава потъналата шидзоидна структура в личността, изтласкана и неясна за самият й притежател, но която непрекъснато напира да бъде интегрирана и да изяви своята форма. Тази потънала част от личността съдържа огромна енергия. Най-често поражда неистов глад за съ-творяване и би могла да бъде неизчерпаем ресурс за създаване на светове. Вероятно това е тъмната мастилница, в която топи перото си всяка нощ Жорж Санд. Другия източник на енергия е контакта й с природата. Тя често редува писането с работа в градината и с езда. За нея да подрежда думи по листа е важно като въздуха. Писането на Санд се лее като словото на разказвачките на предания.Последният й компаньон Мансо има върху Санд влияние, каквото не е успял да спечели нито един мъж. Тя не може без него, взема го при пътуванията си в Париж. Посвещава му пет свои творби. Всяка вечер Мансо проверява дали на бюрото й е поставена хартия за писане, пера и чаша подсладена вода.Санд определя ранните си истории, които почва да пише още на 6 години, така:
“Имаше малко лоши същества и никога големи нещастия и всичко се уреждаше по силата на една бодра, оптимистична идея” – общо взето тази тоналност е характерна за цялото й творчество. А когато не пише, поставя пиеси в дома си, в които въвлича всички присъстващи включително и слугите. В Париж се играят 29 нейни пиеси.Жорж Санд пише защото има какво да каже.Ако за творчеството на Балзак казват, че е репертоар от документи, то нейните романи са репертоар от идеи. С тях Ж.С се опитва да намери отговор на въпросите на своето време: свободата на личността, смисъла на живота, организацията на обществото в служба на човека, равноправието на жената в брака и правото й да следва сърцето си. Жорж Санд утвърждава жената като корена на човечеството, носителката и пазителката на любовта, мира, доброто и утехата. Своите отговори Жорж Санд черпи от идеите на реформисти, републиканци, сенсимонисти, фуриеристи, християн социалисти и утописти, с които тя активно общува между 1830- 1870г.Романите й, особено първите са пълни с приповдигнат драматизъм, необичайни истории, фатални развръзки и титанични декори. Първият й самостоятелен роман “Индиана”, с който става известна, е типичен тропически роман. Подписан е с мъжкото име Жорж Санд, за да може да бъде публикуван. Този псевдоним идва от името на любовникът й Жул Сандо, с който творят в началото заедно. В него се разказва за млада жена, омъжена за стар и тираничен мъж, която се влюбва в по-млад мъж. Тема стара като света. Танца на палача и жертвата.
“Индиана е типична жена, слаба и силна, уморена от тежестта на въздуха, но в състояние да носи небето. Плаха в живота, смела в дните на битките, сръчна и проницателна, за да улови развързаните нишки на съвместния живот, тя е наивна и глупава да разбере истинската същност на своето щастие, тя се подиграва на целия свят, а се оставя да бъде измамена от един човек, презира суетата на века за себе си, а се оставя да бъде измамена от човека, който е събрал в себе си цялата земна суета. Ето това е, което аз мисля за жената, една невероятна смесица от слабост и енергия, величие и плахост- същество съставено от две противоположни натури, възвишена и мизерна, умела в лъжата и лесна да бъде лъгана” пише Санд за героинята си, в която до голяма степен изразява себе си.Девизът на Жорж Санд като писател е “
Да очарова, да вълнува, да утешава и да пише със сърце”– Все качества, който да заслужат внимание и любов.Но точно това е въпросът: Може ли обичта да се заслужи?Познала ли е Жорж Санд спокойствието, зрялата женственост, която умее да съдържа и да привлича без нищо да прави?За спокойствието вероятно да, когато е оставена на мира от сексуалността си и навлиза в старостта, удовлетворена от богатия си живот и най-после подобаващо съвпада с ролята на матрона.Дали е успяла Аврора да се отвори истински за любовта? Мълчим. Това могат да ни шепнат само мъжете обичани от нея и пламенните й протагонисти.Жорж Санд е личност. Жена, която знае какво значи да се изграждаш сам срещу нищото. Затова е спонтанна, непредвидима, честна със себе си и с другите. Качества, които не улесняват живота й, но го правят изключителен.
“Да хвърлим ръкавица на всички монархии” – е мисъл, която ще й спечели възхитата на републиканците. И съвсем не очудва отказът й на Наполеон III да получи Почетния легион: “
Виждате ли ме с тази панелка на гърдите. Бих имала вид на гостилничарка”.Достоевски, за когото текстовете й са глътка свеж въздух по време на царското мракобесие, ще напише в дневника си: “През целия си живот Жорж Санд вярва абсолютно в личността на човека и я издига и облагородява във всяка една от творбите си.”Случаят Жорж Санд продължава.
